Сирените от Титан
- Автор: Воннегут Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сирените от Титан». Краткое содержание книги:
Констант кимна.
— Ще се оправя — каза той.
— Как се чувстваш? — попита Сало шепнешком.
— Топло ми е като на препечена филийка — отговори Констант.
От отворения прозорец на спалнята се разнесе неясно оплакване на заспал човек.
— Ау, някой! — оплака се спящият. — Афо уа де-я ъмммммммммммммммм.
— Наистина ли се чувстваш добре? — попита Сало.
— Да, много — отвърна Констант. — Топло ми е като на препечена филийка.
— Желая ти късмет — каза Сало.
— Тук, долу не казваме това нещо — прошепна Констант.
Сало му намигна.
— Аз не съм от „тук, долу“ — прошепна той и огледа съвършено белия свят, почувства влажните целувки на снежинките, затърси скрит смисъл в бледожълтите улични лампи, осветяващи този така бяло заспал свят.
— Красиво — прошепна Сало.
— Нали? — прошепна Констант.
— Сим-фо — извика спящият машинално, за да предупреди всеки, който би дръзнал да смути съня му. — Сууу! Ясо! К’во е мобба? Нф.
— По-добре тръгвай — прошепна Констант.
— Да — съгласи се Сало.
— Сбогом — каза Констант. — И благодаря.
— Няма защо — прошепна Сало.
Той се качи на кораба и затвори вратата. Издигна се нагоре със звук, който се получава, когато се духа в бутилка. Скри се сред виещите се снежинки и изчезна.
— Ф-ю-ю-ю! — заглъхна звукът.
Малачи Констант тръгна към пейката и краката му захрущяха в снега. Почисти я и седна.
— Гр-р-р-р! — извика спящият, сякаш внезапно бе разбрал всичко.
— Ау-у-у-у! — продължи той, защото това, което бе разбрал, никак не му харесваше.
— Суп-фо! — извика след това, напълно сигурен какво ще направи в тази връзка.
— Къш! — по всяка вероятност конспираторите избягаха.
Снегът не преставаше да вали.
Автобусът, който чакаше Малачи Констант закъсня с два часа — заради снега. Когато най-накрая дойде, беше твърде късно. Малачи Констант бе мъртъв.
Сало го бе хипнотизирал така, че докато умира да си въобрази, че вижда своя най-добър и единствен приятел Стони Стивънсън.
Докато снегът валеше върху Констант, той си представи, че облаците се отдръпват и пропускат да премине един слънчев лъч — слънчев лъч, изцяло за него.
По лъча се спусна златен космически кораб, инкрустиран с диаманти и се приземи на недокоснатия сняг върху улицата. От него излезе един набит риж човек с голяма пура в уста. Беше млад. Носеше униформата на Марсиански щурмовак-пехотинец — старата част на Вуйчо.
— Здрасти, Вуйчо — каза той. — Качвай се.
— Да се качвам? — попита Констант. — Кой си ти?
— Стони Стивънсън, Вуйчо. Не ме ли позна?
— Стони!? — възкликна Констант. — Ти ли си, Стони?
— Че кой друг би издържал на проклетото темпо? — отвърна Стони и се разсмя. — Качвай се!
— Къде ще отидем?
— В Рая — каза Стони.
— Как изглежда Раят? — попита Констант.
— Там всички са щастливи. Завинаги — отговори Стони. — Или поне докато скапаната Вселена не се разпадне. Качвай се, Вуйчо! Беатрис вече е там и те чака.
— Беатрис? — попита Констант и се качи на кораба.
Стони затвори вратата и натисна бутона „ON“.
— И сега ще отидем в… в рая? — попита Констант. — Аз… ще отида в Рая?
— Не ме питай защо, приятелю — отвърна Стони, — но там горе има някой, който те харесва.