Сирените от Титан
- Автор: Воннегут Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сирените от Титан». Краткое содержание книги:
Те бяха при нея и сега — гледаха подготовката за изстрелването на „Румфорд“ по телевизията. Телевизорът бе в стаята, където висеше огромната картина, на която бе изобразена Беатрис като безупречно малко момиченце в бяло, със собственото и бяло пони. Беатрис се усмихна на картината. По малкото момиченце все още нямаше и петънце мърсотия.
От телевизора се чу предстартовото броене за изстрелването на „Румфорд“.
В това време настроението на Беатрис беше като на птичка. Не можеше да стои на едно място и не можеше да се успокои. Това се дължеше на щастие, не на вътрешна напрегнатост. Беше и все едно дали „Румфорд“ ще излети успешно или ще се взриви.
Двамата посетители, от друга страна, изглежда приемаха старта много сериозно — сякаш се молеха за успех. Бяха мъж и жена — някой си мистър Джордж Хелмхолц и секретарката му, мис Робърта Уайли. Мис Уайли беше много смешна, дребна старица, но бе умна и вечно нащрек.
Ракетата излетя с грохот.
Беше безупречен старт.
Хелмхолц се облегна и изпусна мъжка въздишка на облекчение. След това се усмихна и удари възторжено дебелите си бедра.
— Слава! — възкликна той. — Гордея се, че съм американец, гордея се, че живея във време като това!
— Искате ли нещо за пиене? — попита Беатрис.
— Много благодаря — отвърна Хелмхолц, — но не смея да смесвам работата с удоволствието.
— Нима работата не свърши? — попита Беатрис. — Не уточнихме ли всичко?
— Ами… с мис Уайли искахме да огледаме другите по-големи постройки в имота… но се боя, че стана много тъмно. Има ли външно осветление?
Беатрис поклати глава.
— Съжалявам — каза тя.
— Може би имате силно фенерче? — настоя Хелмхолц.
— Вероятно ще мога да ви намеря фенерче — отговори Беатрис, — но не виждам нужда да излизате навън. Мога да ви опиша всички постройки. — Тя позвъни на иконома и му нареди да донесе фенерче. — Има тенис корт със съблекални, оранжерия, къщичка за градинаря, къщичка за портиера при стария портал, постройка за каляски, къща за гости, барака за сечива, банята, кучешка къщичка и старата водна кула.
— Ами онази новата? — попита Хелмхолц.
— Новата? — учуди се Беатрис.
Икономът се върна с едно фенерче, което Беатрис подаде на Хелмхолц.
— Металната — добави мис Уайли.
— Метална? — възкликна Беатрис изненадана. — Няма никакви метални постройки. Може би някоя от старите къщички е добила сребрист оттенък с времето. — Тя се намръщи. — Да не би някой да ви е казал, че тук има метални постройки?
— Видяхме я, когато идвахме — поясни Хелмхолц.
— До пътеката… в храсталаците до фонтана — добави мис Уайли.
— Не мисля — каза Беатрис.
— Не може ли да излезем и да погледнем? — попита Хелмхолц.
— Да… разбира се… — отговори Беатрис и се надигна.
Тримата прекосиха зодиака на пода във фоайето и излязоха навън в упоителния мрак.
Лъчът на фенерчето затанцува пред тях.
— Наистина… — заговори Беатрис — Любопитна съм да разбера какво е това, също колкото и вие.
— Прилича на направено от алуминий — уточни мис Уайли.
— Прилича на воден резервоар с форма на гъба или нещо такова — добави Хелмхолц. — Само дето е направо на земята.
— Така ли? — учуди се Беатрис.
— Знаете ли какво казах, че е, според мен? — попита мис Уайли.
— Не — отговори Беатрис. — Какво казахте, че е?
— Трябва да шепна — отвърна мис Уайли закачливо, — защото някой може да реши да ме прибере в лудницата.
Тя сложи ръка на устата си и насочи силния си шепот към Беатрис:
— Летяща чиния.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
РЕНТА ЗА ТЕНТА