Избрах теб

— Благодаря — отвърна тя с достойнство.

Все още с наведена глава, Дан изтри с палци очите си.

— Джони Юнайтъс. И-исусе…

Вече напълно раздразнена, тя завъртя крака към него, свали очилата си и посочи към неподписаните договори.

— Такива пари ли изкарвахте, когато играехте?

Той я погледна с все още насълзени очи.

— Стартиращите куотърбекове изкарват малко повече, след като поиграят известно време.

— Повече от осем милиона?

— Да.

Тя удари с ръка върху договорите върху бюрото.

— Чудесно. Тогава защо вие не подпишете това!

Тя стана и измарширува навън. Вече беше преполовила коридора, когато осъзна, че няма къде да отиде. Вляво имаше празен офис. Тя влезе и затвори вратата. Искаше й се да беше сдържала гнева си. Отново беше позволила на езика си да изпревари ума й.

Мушна очилата в джоба на сакото си, отиде до прозорците, които заемаха цялата стена зад бюрото и се загледа в двете празни тренировъчни игрища. Какво ли разбираше тя от крила и договори за осем милиона? Можеше да разговаря на четири различни езика с любителите на изкуството, но сега нямаше никаква полза от това.

Вратата зад нея се отвори.

— Добре ли си? — попита Рон тихо.

— Добре съм.

Тя се обърна и видя загрижеността в очите му.

— Трябва да ги разбереш. Да разбереш футбола.

— Мразя тази игра. Не искам да разбирам.

— Страхувам се, че се налага, щом ще бъдеш част от това. — Той й се усмихна тъжно. — Професионалният футбол е най-затвореният мъжки клуб в света.

— Какво искаш да кажеш?

— Затворен е за външни хора. Има тайни думи и сложни ритуали, които само те могат да разберат. Няма писани правила, но ако ти се налага да питаш за тях, не можеш да бъдеш един от тях. Това е затворено общество. Забранено за жени. И за мъже, които не отговарят на изискванията.

Тя се отдалечи от прозореца и като се приближи до един от шкафовете за документи, изгледа Рон с любопитство.

— За себе си ли говориш?

Той се засмя притеснено.

— Болезнено очевидно е, нали? Аз съм на тридесет и четири. Казвам на всички, че съм метър и осемдесет и осем, но съм едва метър и седемдесет и три. И все още се опитвам да се присъединя към отбора. Така е било през целия ми живот.

— Как може това да продължава да бъде важно за теб?

— Просто е така. Когато бях малък, не можех да мисля за нищо друго. Четях за футбол, мечтаех за него, ходех на мач винаги, когато можех — на спортната площадка, в гимназията, на професионалистите — нямаше значение. Харесваха ми принципите на играта, ритъма й и липсата на нравствена неопределеност. Обичах дори насилието в нея, защото ми изглеждаше някак безопасно — никакви атомни гъби и никакви останки от мъртви тела, след като приключи. Правех всичко друго, освен да играя. Бях прекалено дребен, прекалено несръчен. Вероятно просто съм го искал твърде много, но никога не успявах да задържа топката.

Той пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Последната година в гимназията заслужих държавна стипендия и ме приеха в Йейл. Но бих се отказал от нея, без да се замисля, ако можех да бъда в отбора. Ако поне веднъж успеех да достигна с топката до крайната зона.

Въпреки че не разбираше страстта му към футбола, тя усещаше копнежа му. Как можеше този мил и любезен мъж да има такава нездрава мания!

Тя кимна с глава към документите, които той носеше.

— Искаш да ги подпиша, нали?

Той се приближи с блеснали от ентусиазъм очи.

— Аз мога само да ти давам съвети, но смятам, че този отбор има вълнуващо бъдеще. Дан е темпераментен и взискателен. Понякога е много суров с играчите, но все пак е страхотен треньор, а ние имаме много млади таланти. Знам, че тези договори представляват цяло състояние, но от футболните шампионати се правят пари. Смятам, че това е едно добро дългосрочно вложение.

Тя взе от него документите и бързо написа името си на местата, които той й посочи. Когато свърши, се почувства замаяна, че току-що е похарчила милиони долари. Но в края на краищата, това щеше да бъде проблем на Рийд, така че защо да се тревожи?

Вратата се отвори и влезе Дан. Той видя писалката в ръката й, докато тя връщаше договорите на Рон, който му кимна рязко.

Дан очевидно се отпусна.

— Защо сега не ги занесеш обратно на Стийв, Роналд?

Рон кимна и напусна стаята, преди тя да успее да го спре. Когато вратата отново се затвори и те останаха сами. Офисът изглеждаше много по-малък. С Рон тя се чувстваше сигурна, но сега във въздуха се усещаше някаква опасност.

Когато Дан отиде зад бюрото и седна, тя осъзна, че е в неговия офис. За разлика от другите места в сградата, в тази стая нямаше стена с ласкаещи самолюбието грамоти и снимки. Практични метални лавици и шкафове стояха до една стена, срещу доста поизносена кушетка. Бюрото и шкафът зад него бяха затрупани, но не и неподредени. В далечния ъгъл имаше телевизор и видео. Фийб отмести очи от грозната дупка в преградната стена, която изглеждаше така, сякаш е направена от юмрук.