Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Не очаквах да видя толкова много мотоциклети. Когато идвах тук за последно по време на войната, имаше предимно коли, джипове и камиони, разбира се. Сега беше по-трудно да провеждаш контраразузнаване. По-късно, след края на срещата ни, щеше да ми се наложи да бъде изключително внимателен. Но поне вътре в сградата щях да съм сигурен. Причината да избера най-новия и луксозен хотел на Сайгон беше, че в него имаше камери за наблюдение и охрана, които не позволяваха там да се извърши убийство.
Таксито ни остави по средата на хотелската алея във формата на полукръг. Двама почти идентични пикола отвориха вратата и ни приветстваха с добре дошли. Тръгнахме през фоайето с излъскан дървен под, украсен с персийски килими. Известно време избирахме къде точно да седнем. Накрая се настанихме един до друг на маса до външната стена, като и двамата останахме с лице към просторното двуетажно помещение. Лоби-барът беше осветен с мека светлина, идваща от няколко полилея от ковано желязо високо над главите ни. Около нас бяха насядали предимно чужденци, които разговаряха и се смееха. Беше безопасно място и затова изглеждаше малко сюрреалистично.
Седяхме безмълвно известно време, като всеки чакаше другия да заговори. Красива сервитьорка разби тишината между нас, като се приближи и ни подаде меню.
— Казвам се Нган — представи се тя. — Да ви донеса ли нещо за пиене?
Хилгър ме изненада с въпроса си:
— Гладен ли си?
Всъщност, да. Бях под напрежение през целия следобед и цялата вечер и бях изгорил без да се усетя калориите, погълнати на обяд. Сега, когато бях поставил под контрол непосредствената опасност, стомахът ми настояваше за внимание.
Кимнах уморено.
— Защо не поръчаш и за двамата? — предложи той. — Познаваш местната кухня по-добре от мен.
Хвърлих бърз поглед на менюто и избрах един вид пролетни ролца и пелмени. Хилгър отново ме изненада, като си поръча бира. Аз останах на портокалов сок. Никой от нас не проговори, докато Нган не се върна с напитките и храната. Когато си тръгна, Хилгър отпи от бирата и подхвърли:
— Сигурно се чувстваш странно да се върнеш отново тук.
Предположих, че този коментар беше опит за сваляне на защитата ми и за измъкване на нещо от мен.
— Защо мислиш така?
Той сви рамене.
— Спомени. На мен така ми действа пустинята. Бях за първи път на мисия в Ирак. Ако сега ме пуснеш на място с много пясък и горещ сух вятър, веднага се връщам обратно в спомените си. Сякаш никога не съм си тръгвал. Хората, които не са преживели подобно нещо… няма как да ни разберат. Сякаш живеят в две измерения, ние — в три.
Разбирах за какво говори. Онази част от теб, която се формира в битка, винаги ще откликва при вида на бойното поле. Вече започваше да ми става ясно, че когато се завърнеш на такова място, сякаш някаква дълбоко заспала част от теб се размърдва и разбужда, а личността, която си мислил, че си, се разтваря в небитието като сън. Може би на това се дължеше параноята ми. Връщаше се старата ми същност, която ме запази жив в джунглата и в места и обстоятелства, при които мнозина загинаха.
Заехме се с пролетните ролца. Масата отдясно, пълна с американци, изригна в силен смях заради шега на един от събеседниците. Хилгър погледна към тях и поклати глава.
— Виж ги тези — каза, — държат се все едно притежават това място. Мислят си, че светът е техен. Драйфа ми се от това понякога.
Загледах се в тях за момент и трябваше да призная, че няма как да не се съглася. Видях група прекалено охранени, потънали в привилегии говеда, родени със сребърни лъжици в устата, чиято единствена представа за истински страх и лишения идваше от образите, които им предаваха по Си Ен Ен между рекламните паузи за избелващи пасти за зъби и ароматни омекотители за пране. Отнасяха се снизходително към местните, защото местните се нуждаеха от техните пари и трябваше да ги обслужват, за да ги получат. Не разбираха, че това е обслужване на персонал, грижещ се за обитатели на старчески дом. Бъркаха стоицизма с пасивността, обслужването със сервилността, сегашния световен ред с някакъв предначертан план. Не осъзнаваха, че хората, на които гледаха отвисоко, ще ги притежават само след няколко десетки години. Или направо ще ги погребат, като се имаше предвид с какви темпове се развива Западът.
Хилгър сложи в устата си една пелмена, сдъвка я и преглътна. Поклати глава.
— Понякога се чудя защо изобщо ми пука — промърмори.
Погледнах го, заинтригуван, че може да се шегува и да яде заедно с човек, който преди час за малко не го екзекутира. Не приемах това за слабост. Напротив, бързото окопитване на Хилгър от предишния ни сблъсък показваше, че отдавна и добре познава насилието. И не само това, а и че човек, който така безстрастно разделя професионалното от личното, е способен на почти всичко. Очаквах от него да действа без никакво угризение и предупреждение, ако сметне, че нещо е необходимо да се извърши.