Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
— Ти поиска тази среща, не помниш ли?
Мълчахме.
— Ако си с гръб към общината — заговорих накрая, — точно пред теб е търговският център. „Сайгон Таке“, на фасадата му има голяма реклама на „Моторола“, намира се от другата страна на улицата, срещу „Шератон“. Зад него се вижда сградата на „Ситибанк“. Аз съм вътре, в кафенето „Гок Сайгон“. На покрива на търговския център. Качи се горе и ще ме намериш.
Видях как хвърли поглед зад себе си, след това се огледа и настрани, после вдигна очи и към сградите наоколо. Изчаках и бях възнаграден с гледка към другото му ухо — нямаше нищо, също като дясното. Погледът му се плъзна по тъмното петно, в което се бях скрил. Точно така, помислих си. Може би съм тук. Или пък в „Сайгон Таке“. Или в стая в „Шератон“. Или може би съм инсталирал видеонаблюдение в един от вановете пред „Рекс“ и те следя от разстояние. Или пък изобщо не те виждам. Важното е да се чудиш какво става.
Той затвори телефона, без да каже дума, и тръгна по площада към „Сайгон Таке“. Следих го с камерата известно време, след това огледах площада с невъоръжено око.
След няколко секунди видях набит рус мъж да тръгва небрежно зад Хилгър в същата посока. Погледнах през обектива и видях, че очите му шарят навсякъде, попиват всеки детайл, главата му бавно се въртеше наляво и надясно, докато крачеше. Състоянието на пълна визуална готовност не се връзваше с небрежността на походката и затова разбрах, че е подкрепление на Хилгър. Толкова бързо го разкрих, че дори се почудих дали задачата му не е по-скоро да ми отвлече вниманието. Идеята е, че врагът подозира, че търсиш подкреплението му или някакви средства за наблюдение, затова ти поднася точно каквото очакваш. И щом го забележиш, мозъкът ти се затваря за други, не толкова очевидни опасности. „Знаех, че ще има нещо такова… о, ето го!“ — така разсъждават аматьорите и тези, които не се надяват на дълголетие в занаята. „Знаех си, че ще има нещо… ето го едното, сега къде са другите“ — така разсъждават оцеляващите.
Мъжът продължаваше да се придвижва плавно като пантера, уверен и стабилен. Носеше квадратни очила без рамки и ми приличаше на европеец. Почудих се дали той не вдигна телефона, когато се обадих първия път от Париж. От него се излъчваше готовност, не просто усещане, че е нащрек, имаше и още нещо в уравновесеността и походката му. Ако трябваше да го премахна, това щеше да стане с оръжие и с всичката изненада, която можех да му организирам.
Направих десетина снимки, после огледах площада за други възможни подкрепления на Хилгър. Това беше кварталът на хотелите и навсякъде имаше чужденци, но никой от тях не задейства радара ми. Бяха или прекалено стари, или прекалено отпуснати, или пък жени и деца. Нямаше начин някой от тях да играе тази роля, независимо колко прикрит беше, дори да имаше изключителни сетива. Почти невъзможно беше да замаскираш издайническите знаци, че си част от операция. Скрит зад парка, който не съществуваше при предишното ми посещение, имах идеална гледка към тротоара пред „Сайгон Таке“. Блондинът чакаше точно там.
Щом Хилгър беше оставил господин блондина да върви толкова дълго след него, значи наистина беше уверен, че няма да се опитам да го очистя, докато държи Докс. Или пък господин блондинът наистина беше за отвличане на вниманието, което би означавало, че някой по-дискретен ще последва Хилгър в сградата. Изчаках, но не видях никого, който да ми се стори проблемен.
Тръгнах надолу по вътрешната стълба, поех на югозапад по „Ле Лой“, след това пресякох улицата заедно с петдесетина други пешеходци, докато около нас бръмчаха мотоциклети. От другата страна имаше покрит паркинг с вход към „Сайгон Таке“. Шмугнах се в него, като оглеждах горещите точки, докато вървях. Нищо не сигнализираше за опасност. Завих и зачаках. Никой не се появи след мен. Изчаках още една минута, за да съм сигурен, че Хилгър ще се качи в заведението преди мен.
Влязох в „Сайгон Таке“ и тръгнах по едно от вътрешните стълбища, като спирах на всеки етаж, за да погледна отгоре към приземния. Всичко си беше на мястото. Продължих така до четвъртия етаж, където преминах в североизточната страна на сградата, оглеждайки всичко по пътя си. Все още беше чисто.
Отидох до стълбите, които водеха към „Гок Сайгон“. Огледах се за последен път. Чисто. Добре.
Изключих телефона и включих другото миниатюрно електронно устройство, което носех — детектор за подслушване, направен за мен в Токио от загиналия ми приятел Хари, хакер любител, който обичаше да сглобява всякакви необичайни джаджи. Ако Хилгър носеше микрофон, детекторът щеше да започне да вибрира в джоба ми и да ме предупреди. Тръгнах по стълбите към заведението.