Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
То беше разположено в Г-образно пространство, част от него беше под покрива, а част — под тъмното небе над Сайгон. Дървени подове, маси и столове от летви, потрепващи светлинки около растенията като коледна украса. Съвсем малко посетители, защото беше още рано. Никой от тях не изглеждаше да е пристигнал току-що.
Към мен се приближи сервитьорка. Хвърлих й един поглед, не ми изглеждаше опасна. След това продължих да оглеждам заведението. Жената предложи да ме настани. Поклатих глава и напълно я пренебрегнах, продължавайки движението си.
Все още не виждах Хилгър, ако беше тук, сигурно е зад ъгъла, в късата черта на Г-то. Вървях близо до вътрешната стена, стигнах до ъгъла и хвърлих незабелязано бърз поглед от другата страна. Там беше, седнал в ъгъла с гръб към бетонната стена, с подвити крака, готов да скочи, главата му беше изправена, а очите му шареха. Всички маси около него бяха пусти, тази част от заведението беше моментално опразнена.
Стана, когато ме видя да идвам, и направи крачка назад от масата, но бавно, като ми показа ръцете си. В тях нямаше нищо, пръстите му бяха леко раздалечени. Приближих се към него по същия незаплашителен начин.
Спрях пред масата, след това се обърнах с лице към него, така че ъгълът остана от едната ми страна. Исках да мога да видя дали някой няма да влезе след мен и да имам време да реагирам.
Той се изви леко настрани от мен, така че да може да вижда по-добре разположеното вляво от него и по-малко от намиращото се фронтално. Поглади брадичка с лявата си ръка, като подпря лакътя й с другата. Стойката му издаваше, че е десняк, точно както си спомнях от последните два пъти, в които се бяхме засичали — когато го видях да демонстрира уменията си по стрелба в Китайския клуб и в Квай Чунг. Въпреки че беше замислена да изглежда вглъбена и незаплашителна, позата му позволяваше да покрие повечето уязвими части от тялото. Притесняваше се, че мога да го атакувам. И беше прав да се притеснява.
Не за първи път ми хрумна, че сигурно е силно мотивиран да се излага на риск. Чудех се какво цели и за кого би могъл да работи.
— Да тръгваме — казах.
Той изглеждаше разколебан.
— Къде?
— Някъде другаде. Може да си се обадил на някого и да си му казал къде сме.
— Сам съм.
Нямах намерение да се издавам, като го попитам за блондина отвън.
— Радвам се да го чуя — отвърнах. — Въпреки това — направи ми удоволствието.
С годините не ставам по-млад, но все още имам две предимства. Първо, винаги съм необикновено бърз — отчасти това се дължи на наследственост, отчасти на жестоки тренировки. Второ, мога да премина от каменна неподвижност към експлозивна агресия, без да давам обичайните сигнали, че това ще се случи. Нито очевидните знаци, които хората търсят — като крещене, жестикулиране и други състояния от езика на тялото, нито по-незабележимите — като пребледняване на лицето и разширяване на зениците. Не ги показвам, по-точно съм се научил да ги замаскирам. Мога да те нараня или направо да те убия, но единственото предупреждение, което ще получиш, е приближаването ми към теб.
Хилгър не знаеше това. Бях близо до него наистина, но опитът му казваше, че трябва да има някакъв сигнал, някакъв видим преход, който ще му даде достатъчно време да реагира. Така че нямаше вина, задето не беше подготвен за случилото се след това.
— Трябва да… — започна той.
Аз се приближих към него с една дълга крачка и желязната ми длан се стовари в лицето му. Очите му изскочиха от изненада и той протегна инстинктивно ръце напред, за да се предпази от коляното ми, което се издигна нагоре и леко закриви настрани, преди окончателно да се сблъска с неговите топки. Издаде звук, който може да бъде описан като „вомитус интеруптус“5, сви се надве и залитна към мен. Блъснах го към стената и го изправих, като веднага получих достъп до врата му. Острието може и да не изглеждаше много надеждно в магазина, но беше достатъчно наточено. Притиснах го към сънната артерия, колкото да среже кожата над нея, а юмрукът ми затискаше адамовата му ябълка. Лявата ми ръка държеше неговата дясна китка и не му позволяваше да си бръкне в джоба.
— Горе ръцете, лайнар — изсъсках. — Към стената, над главата ти. Ако мръднеш, за да извадиш оръжие; ще те разпоря до гърба.
Освен че имах животоспасяваща необходимост да го пребъркам за оръжие, беше важно да му дам и избор, който да не е нито съпротива, нито смърт. Ако беше убеден, че ще го убия, не можех да очаквам от него съдействие. В този случай обаче той реши да отстъпи. Направи гримаса и бавно вдигна ръце към стената. Главата му също беше облегната на нея, а брадичката му се притискаше в юмрука ми. Ноздрите му се разширяваха от тежкото дишане. Очите му се бяха свили до цепки, които хладно ме наблюдаваха.
5
Vomitus interruptus — игра на думи с латинския термин coitus interruptus (прекъснат полов акт), тук значи „прекъснато повръщане“. — Б.пр.