Бунтовници

Когато се връщам в общото помещение, виждам някои от безкастовите да поемат нанякъде с кофи боя и бояджийски четки. Изпращам ги с поглед, докато вратата се затваря след тях.

– Отиват да напишат послание към хората от другите убежища – казва Евелин зад гърба ми. – Ще го оставят на един от билбордовете. Кодирането е на базата на лична информация – нечий любим цвят, домашния любимец в детството на друг…

Не проумявам защо е решила да ми каже принципа на кодиране на безкастовите, докато не заставам лице в лице с нея. Тогава забелязвам в очите ѝ нещо познато – същият поглед като на Джанийн, когато каза на Тобиас за изобретения от нея серум, чрез който може да го контролира: горделивост.

– Хитро – отвръщам. – Твоя ли беше идеята?

– Всъщност да. – Тя небрежно повдига рамене, но мен няма как да заблуди. Може да е всичко друго, но не и равнодушна към собствените си постижения. – Преди да се присъединя към Аскетите, бях Ерудит.

– О! – отговарям. – Явно не ти е понесъл животът в академичните среди.

Тя обаче не се хваща на въдицата.

– Да, нещо такова. – Прави пауза. – Предполагам, че и баща ти е напуснал по същата причина.

Почти съм обърнала гръб с намерението да приключа разговора, но думите ѝ стискат черепа ми като в менгеме. Поглеждам я втренчено.

– Ти не знаеше ли? – Тя свива вежди. – Съжалявам. Забравила съм, че членовете на кастата рядко обсъждат откъде са дошли.

– Какво? – едва произнасям с пресипнал глас.

– Баща ти е роден Ерудит – продължава тя. – Родителите му са били приятели с родителите на Джанийн Матюс. Той и Джанийн са си играли заедно като деца. Виждах как си разменят книги в училище.

Пред очите ми изплува картината как баща ми, вече зрял мъж, седи до Джанийн, вече зряла жена, и двамата обядват заедно в старата ми училищна столова, а между тях лежи книга. Това ми се вижда толкова нелепо, че аз издавам нещо средно между сумтене и смях. Не може да е истина.

Обаче.

Обаче: той никога не е споменавал семейството си или своето детство.

Обаче: той никога не се е отличавал със смиреното поведение на човек, израснал сред Аскетите.

Обаче: омразата му към Ерудитите беше толкова страстна, че в нея трябва да е имало нещо лично.

– Съжалявам, Беатрис – обажда се Евелин. – Не исках да отварям стари рани.

Свъсвам вежди.

– И въпреки това го направи.

– Какво искаш да кажеш с…

– Виж какво – започвам, понижавайки глас. Поглеждам през рамо дали Тобиас не е някъде наблизо, за да ни чуе. Забелязвам само Кейлъб и Сюзън, които седят в своя ъгъл и си подават един на друг буркан с фъстъчено масло. Тобиас не се вижда. – Не съм глупачка – продължавам. – Много добре разбирам, че се опитваш да го използваш. Затова ще му го кажа, ако вече и сам не се е досетил.

– Мило момиче – отвръща тя. – Аз съм неговото семейство. И това е завинаги. А ти си временно явление.

– Ясно – отговарям. – Майка му го е зарязала, а баща му редовно го е пребивал. Как да не е верен до гроб на такова семейство!