Бунтовници

– Какво те кара да мислиш, че от тук нататък ще искам да се навъртам край теб? – пита той.

Чувам как стъпките му спират и забавям крачка, за да чуя нейния отговор.

– Аз съм твоя майка – казва тя и гласът ѝ, необичайно уязвим, почти секва насред думата. – А ти си мой син.

– Явно изобщо не схващаш – отговаря той. – Изглежда, нямаш ни най-малка представа какво ми причини. – Гласът му звучи напълно безчувствено. – Нямам намерение да се забърквам с твоята нищожна банда безкастови. Искам да се махна от тук колкото може по-бързо.

– Моята нищожна банда безкастови е двойно по-голяма на брой от Безстрашните – уточнява Евелин. – Затова ще е най-добре да ги приемеш на сериозно. Техните действия може да са решаващи за бъдещето на града.

С тези думи тя минава пред нас. Казаното отеква в мислите ми: „Двойно по-голяма на брой от Безстрашните“. Кога са станали толкова многобройни?

Тобиас ме поглежда със свъсени вежди.

– От колко време знаеш за това? – питам.

– От около година. – Той се обляга на стената и затваря очи. – Изпрати ми кодирано съобщение при Безстрашните да се срещнем при стрелките на железопътната линия. Отидох, защото ми беше любопитно, и тя се появи. Жива. Това беше една щастлива среща, както сигурно се досещаш.

– Защо е напуснала Аскетите?

– Имаше любовна връзка. – Той поклаща глава. – Нищо чудно, след като баща ми… – Той пак поклаща глава. – Както и да е. С една дума Маркъс не беше по-мил с нея, отколкото с мен.

– Ето защо… Затова ли си ѝ ядосан – защото не му е била вярна?

– Не. – Тонът му е прекалено строг, очите му се разширяват. – Не за това съм ѝ ядосан.

Тръгвам към него, сякаш доближавам диво животно – внимателно отмервам крачките си по бетонния под.

– Защо тогава?

– Трябвало е да се махне от баща ми, това го разбирам – отговаря той. – Но дали изобщо е помислила да ме вземе със себе си?

Свивам устни.

– О! Тя те е изоставила при него.

Оставила го е самичък пред лицето на най-страшния му кошмар. Нищо чудно, че я мрази.

– Точно така. – Той стоварва крак върху пода. – Точно така направи.

Ръката ми намира неговата, намества се в дланта му и той сплита пръсти с моите. Давам си сметка, че засега трябва да престана с въпросите, затова мълча, докато той не решава да наруши тишината.

– Струва ми се – казва, – че е по-добре да сме на страната на безкастовите, отколкото техни врагове.

– Сигурно е така. Каква ще е цената на това приятелство обаче? – отвръщам.

Той поклаща глава.

– Не знам. Но може да не ни остане друг избор.

[2] Видимо непроменено око с отслабено зрение. – Б.пр.