Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
— Само искам да знаеш, че тази вечер по телевизията те обвиниха в убийство на свидетел и на две ченгета.
— Я стига, Джери, нямат доказателства… Сигурен ли си? Кой е бил толкова глупав да каже такова нещо?
— Вики Лисицата. Имам запис на предаването. Ще ти го изпратя.
— Тя не е толкова глупава. Какво си мисли, че прави?
След вечерята Томи и Джо гледаха записа сами в директорския кабинет в Трентън Хаус. Когато свърши, Томи кипеше от гняв.
— Шибана кучка! Къде е тръгнала? Ще я пречукам!
— Успокой се и внимавай какво говориш — равнодушно каза Джо. После вдигна крака на бюрото и се вгледа в жълто-кафявите копринени чорапи, които бяха внесени от Хонконг и струваха шейсет долара. — Засега няма да предприемаме нищо. Ясно ли е, Томи?
— Джо, стават нещастни случаи — замоли го брат му. — Падащи сейфове удрят хората… Коли се запалват и хоп — всичко става на кайма.
— Няма да правиш нищо. Успокой се, чу ли? Аз ще измисля нещо… Ще се погрижим за нея в подходящия момент.
Томи явно мислеше, че подходящият момент е настъпил, но не каза нищо. Двамата станаха. Джо извади касетата от видеото, после се обърна към по-големия си брат.
— И още нещо, Томи. Онази банка за сперма, която си довел… Можеш ли да я накараш да млъкне?
Томи погледна красивия си брат. Понякога Джо му лазеше по нервите. На него не му беше необходимо да полага усилия, за да чука някоя готина мадама. Трябваше само да щракне с пръсти. Томи преглътна гнева си от забележката. Знаеше, че по-малкият му брат е шефът. Това беше утвърдено още когато бяха тринайсетгодишни. Засега Томи нямаше намерение да променя нещата, но от време на време Джо наистина го вбесяваше.
Часът беше едва девет, но Виктория бе изтощена. Вероятно това се дължеше на душевните терзания от случилото се през последните два дни. Радваше се, че е вкъщи, в спалнята си. Облече старата памучна нощница, която имаше от ученическите години. Спря на път за леглото и погледна снимките си като мажоретка. Беше капитан на отбора. Единствената, която не се усмихваше на снимката. Очите й обходиха стаята. Никога не си беше позволявала да мързелува там. Непрекъснато учеше. Искаше да бъде съвършена.
Правото беше идеалната кариера за една красива, амбициозна млада жена. Завърши с отличие и отхвърли предложенията на няколко престижни адвокатски кантори, за да стажува в областната прокуратура. Там я кръстиха Лисицата, макар че това едва ли беше най-подходящото определение за нея. По-уместната дума беше „непреклонна“. Не се предаваше, ако смяташе, че обвиняемият е виновен. Търсеше, проучваше и ровеше до изтощение. Често измисляше нестандартни стратегии, които имаха успех. И сега, на трийсет и пет години, всичко се проваляше заради някакъв дребен къдрокос мафиот, който стъпваше на пръсти. Виктория не можеше да разбере как един толкова внимателно подготвен и старателно избран път може да доведе до такава катастрофа.
На долния етаж вратата на малкия асансьор се затвори. Баща й го бе инсталирал преди две години, когато майка й получи първия удар. Асансьорът забръмча и спря горе. После се чу гласът на Елизабет.
— Виктория?
— Да, мамо.
— Може ли да вляза?
— Разбира се.
Тя стана от леглото и запали лампата.
— Миличка, искам да прочетеш това — каза Елизабет, замазвайки думите, и й даде лист хартия, запълнен с неравен, но четлив почерк.
Виктория прочете написаното на глас.
— Хората трябва да решават собствената си съдба. Понякога само ти знаеш какво трябва да направиш. Дългият живот е хубаво нещо и аз ти го пожелавам, защото те обичам. Но живот, изпълнен с избор, наложен ти от други, не е достоен.
Майка й я бе спасявала хиляди пъти в тази стая. Седеше и търпеливо й помагаше в домашните и в живота.
Виктория се приближи до нея, наведе се и я прегърна.
— Голяма късметлийка съм, че имам такива родители.
— Ние сме късметлиите — отговори Елизабет.
Телефонът на долния етаж иззвъня. Виктория не му обърна внимание. Сетне баща й я извика. Тя отиде в коридора, където на масичка във френски провинциален стил стоеше телефонът.
— Ало… — предпазливо каза Виктория.
— Обажда се Мартин Кушбъри. Надявам се, че петното се е изпрало. Би трябвало. Цитрусовите сокове обикновено не оставят следи.
— Какво искаш? — ядосано попита тя.
— Наистина пъхна дръжката на метлата си в сицилианското гнездо на оси, Вики.