Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
Биано зачака продължението. Водещият Тед Календър беше облечен в синьо сако. Червенокосата му помощничка Шели Септембър клатеше глава в почуда.
— Страхотно интервю, Тед — каза тя.
— Да. Помолих Гил Грей за коментар и той каза, че областната прокуратура не поддържа позицията на госпожица Харт. Всъщност тя била понижена в длъжност и вероятно гневът й я е накарал да говори така. Утре щели да направят официално изявление.
— Странен край на една странна сага — с престорено удивление отбеляза Шели, сетне започна да чете другите новини.
— Какво прави онази жена, по дяволите? Как може да напада онова чудовище? Ще си изпроси куршума.
Роджър нямаше отговор на този въпрос, затова Биано стана, отиде в банята и наплиска лицето си. После започна да прибира козметиката си. Занесе всичко в спалнята, бръкна под леглото и извади една брезентова чанта. Вътре имаше дванайсетлитров буркан с херметически затваряща се метална капачка. През стъклото се виждаха навити на руло стодоларови банкноти. Той погледна скептично парите, предвидени за началния етап на плана.
— Няма да стигнат, Роджър. За онова, което съм намислил, ще ми трябват много повече. Решението е да накараме Вики Харт да ни каже къде държат парите си Томи и Джо. По-добре ние да се доберем до нея, преди фамилията Рина да са го направили.
Той продължи да събира багажа си. После отново усили звука на телевизора и започна да превърта каналите, търсейки областния прокурор, когото непрекъснато показваха по новините. Накрая го намери по Канал 2. Предаваха интервю, записано веднага след като обвинението бе размахало бяло знаме.
— Разбира се… това можеше да се очаква, след като свидетелката изчезна. Госпожица Харт допусна някои сериозни грешки в преценката си и ние ще разследваме случая.
Биано слушаше ритъма на речта на Гил Грийн и тихото му, спокойно изложение. Сетне започна да имитира гласа му. След няколко опита Роджър излая.
— Мислиш ли, че стана? — попита Биано. — Добре, хайде да опитаме.
Приближи се до телефонния указател, намери номера на Областната прокуратура, набра го и потърси Виктория Харт.
— Ало? Кой е? — попита Биано с тихия глас на Гил Грийн.
— Дона. Вие ли сте, господин Грийн? — отговори секретарката.
— Да, Дона, Гил е. Опитвам се да открия Виктория. Боя се, че съм забравил тефтера си в кабинета. Имаш ли домашния й телефон и може би адреса?
— Да, господин Грийн, но мисля, че в момента тя не е вкъщи.
— Знаеш ли къде е?
— При родителите си, в Уолингфорд, Кънектикът. Не знам телефонния номер, но мисля, че го има в указателя.
— Как се казва баща й?
— Хари Харт. Съпругата му е Елизабет.
— Типични американски имена — снизходително отбеляза той и затвори, без да каже довиждане.
След няколко минути намери номера им. Позвъни, но никой не се обади. Опита пак в седем и десет, в седем и четирийсет и в осем вечерта, но напразно. Вероятно са излезли някъде да вечерят, помисли си Биано, а може би вече съм закъснял.
Ресторантът се намираше на девет километра от Уолингфорд. Хари и Елизабет жадно слушаха разказа на дъщеря им.
Хари беше пенсионер, бивш застрахователен агент. Имаше червендалесто лице и сребристобели коси. Обличаше се в старомодни сака и бели ленени панталони — дрехи, които според Виктория никога не би носил преди десет години. Много се гордееше с дъщеря си.
Инвалидният стол на Елизабет беше спрян до масата. Тя държеше ръката на дъщеря си. Ръцете й бяха тънки и гъсто осеяни с кръвоносни съдове. Беше загубила способността си да върви след последния сърдечен удар. Умът й все още работеше, но наситеният й с тексаски акцент говор беше нечленоразделен. На Виктория й беше много трудно да я гледа в това състояние. Майка й беше толкова жизнена и красива. Все се караше на Виктория, че учи твърде много и я насърчаваше да играе. Борбата беше храбра, но безрезултатна.
— Предполагам, че интервюто вече е излъчено. Слава богу, че тук, в Кънектикът, не хващате Дабъл Ю Ти Ар Ен — добави Виктория, после тримата се умълчаха, докато сервитьорът прибираше чиниите.
— Постъпила си правилно, Виктория — рече баща й. — Трябва да правиш онова, което смяташ за правилно. А Гил Грийн явно не е добър ръководител.