Тайната на Торинската плащаница
- Автор: Крайстер Сэм
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9786191511037
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на Торинската плащаница». Краткое содержание книги:
Това е най-спорната религиозна реликва в световната история.
Никой не знае как се е появил ликът върху нея.
Никой не знае точно откъде е дошла.
Днес най-великата мистерия в християнското минало крие ключа към поредица зловещи убийства в Града на ангелите. На брега на океана е намерено обезобразеното тяло на известна сценаристка, чийто последен филм се казва „Плащаницата”. Само двама умели детективи съзират невероятната поредица от улики, която води от Калифорния до Ватикана. Възможно ли е всички тайни да имат общо ДНК?
Световният бестселър автор Сам Крайстър, издаван на 35 езика, предлага нов зашеметяващ сюжет, почиващ на поразителни научни разкрития и реални исторически факти.
Сам Крайстър е носител на повече от дузина телевизионни награди за документални филми, посветени на научни открития, серийни убийства и отвличания. Работи едновременно като режисьор, продуцент, водещ, репортер и – най-голямата му страст – писател. В романите му се смесват равни дози размах на действието, усет към детайла и историческа мистика, за да се получи първокачествен трилър коктейл.
Името му е Зиад Кефи. Той е на четиридесет, плешив и дебел. Кожата му е с цвят на печен кестен, потъмняла под изгарящите слънчеви лъчи. Когато се приближава до нажежената пещ, блестящият му от потта корем изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. От двайсетгодишния си опит знае, че огънят е достигнал необходимата температура и глината вътре започва да блести като разтопено злато. Той стои отпред и гледа.
От време на време облива чудовищната пещ с вода, за да предаде на тухлите хубав защитен слой. Всяка от тях е оформена на ръка от преданите му работници, всяка носи отличителните им знаци.
Зиад се обръща, за да провери хората си. Така за момент се отдалечава от убийствената жега. Някои размесват глината с вода, други водят воловете, които тъпчат с копита гъстата каша. След като се размеси добре, те ще насипят сместа в дървени калъпи, ще нарежат тухлите с корда и ще ги подредят в предварително подготвената пещ.
Работата е гореща и мръсна. Тежък труд, който изстисква енергията и изсушава органите ти отвътре. Човек за секунди ожаднява до смърт. Зиад чува гласа на брат си зад себе си:
– Готови са да се срещнат с теб. Казаха, че може да дойдеш.
Дани е с десет години по-млад, висок и строен, толкова се различава от Зиад, че човек трудно би повярвал, че са братя.
С мръсната кърпа, вързана около кръста му, Зиад избърсва потта от челото си.
– Значи трябва да им се подчиня. Не пускай никого при пещта.
Зиад се страхува да не би някой да провали работата му или да се нарани. Ако стане нещо такова, тежкò му. Със свито сърце той се привежда, за да мине под ниската тухлена арка, и слиза по стръмното студено каменно стълбище във вътрешността на многовековната сграда, издигаща се насред горичката. Космите на ръцете му настръхват – отчасти заради разликата в температурата. Но главно заради задачата, която трябва да изпълни.
Освен че отговаря за поддържането на пещта, Зиад е единственият, на когото е поверен контролът върху използването на готовите тухли. Макар че той не би нарекъл това, което правят с тях, „съграждане“. Точно обратното. Кожените му сандали пошляпват тихо по пода на тесния подземен тунел, осветен от факли по стените. Той поклаща глава – още не проумява как може някой да прекара толкова дълго време долу, как могат да живеят там.
Коридорът излиза в голяма подземна зала, осветена единствено от свещите, подредени около намиращия се в центъра фонтан. Насред бълбукащата вода има статуя. Висока, със сурово лице. Изобразява светеца основател на манастира. Зиад се прекръства и свежда глава, когато към него се приближават двама монаси с черни раса. По-възрастният държи голям чук в осеяните си със старчески петна ръце; по-младият, на няма и осемнайсет години – три каменни длета. Зиад се пита защо не дават на юношата да носи тежкия чук. Вероятно дори тук мъжете се опитват да демонстрират мъжествеността си.
– Същият ли е? – пита Зиад със страх, че отговорът ще е „да“.
Старейшината не казва нищо, но очите му потвърждават очакванията на Зиад. Старият никога не говори. Повече от половин век не е изрекъл нито дума. Тухларят стиска устни и взема чука от монаха.
– Води ме, братко.
Тръгва след тях, като обмисля как най-добре да изпълни задачата. Как да изпълни първия удар. Как да нанесе минимални поражения на малката, но свята конструкция, която неотдавна сам бе съградил. И най-важното, как да не нарани безумеца, вграден в нея.
33
СРЯДА
ЛОС АНДЖЕЛИС
Часът е три и Мици почти не е мигнала. Дълго време седя в леглото на Амбър, докато двете момичета най-сетне заспаха до нея.
Пистолетът виси от превързаната ѝ ръка. Краката и ръцете ѝ още са зачервени и я болят от боя с колана, а ушите ѝ бучат от удара по главата. Тя обаче не обръща внимание на болката. Седи и не отмества поглед от вратата, която е барикадирала с една ракла.
Преди известно време чу затръшване на външната врата, запалване на кола и свирене на гуми. Надява се да е бил Алфи. Дано да е бил той. Въпреки това продължава да стиска пистолета – няма да го пусне, докато не се увери. Будна в мрака, Мици си мисли за момичетата – колко скандали са видели, каква вреда е нанесло това на психиката им. Странното е, че Алфи не е лош баща. В никакъв случай. Той ги обожава и те му отвръщат с обожание. Никога не ги е докосвал и с пръст. Само нея. За нейно добро. За да ѝ даде урок. Защото я обича и се страхува, че ще го напусне.
Мици е слушала всякакви оправдания и е залъгвала момичетата с всякакви обяснения – дори веднъж им каза, че е нормално и всички родители понякога се карат. Повдига ѝ се, като се замисли как, охлузена и насинена след поредното сбиване, му е позволявала да я прегръща и двамата са уверявали близначките колко много се обичат. Най-ужасяващото беше, че го вярваха. Наистина го вярваха.