Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Беше време да тръгват. В антрето бяха натрупани три големи сака и огромната раница на Зиги. „Момчетата от Къркалди“ потегляха към дома. Нарамиха багажа и отвориха вратата. Първи излезе Зиги. За съжаление въздействието от заплахите на Уиърд явно беше избледняло. Когато стъпиха в кишата отвън, петима души се материализираха пред тях сякаш от нищото. Трима от тях носеха фотоапарати и още преди момчетата да разберат какво става, „Никон“-ите защракаха и обективите забръмчаха.
Двамата репортери, застанали по фланга на фотографите, започнаха да ги обстрелват с въпроси. Разпитваха така светкавично, че съумяха да създадат атмосфера като на истинска пресконференция.
— Как открихте момичето?
— Кой от вас се натъкна на тялото?
— Какво правехте посред нощ на Халоу Хил?
— Това някакъв сатанистки ритуал ли беше?
И, естествено, неизбежното:
— Как се чувствате сега?
— Разкарайте се — изрева Уиърд и замахна с тежкия си сак към тях, сякаш държеше в ръката си коса. — Нямаме какво да ви кажем.
— Господи, господи, господи — повтаряше Мондо като развален грамофон.
— Връщайте се обратно — извика Зиги. — Всички вкъщи!
Алекс, който стоеше най-отзад, бързо се върна вътре.
Последва го Мондо, почти препъвайки се в прага от желание да избегне досадните въпроси и щракащите фотоапарати. След тях влязоха Уиърд и Зиги, и хлопнаха вратата зад себе си.
— Какво да правим сега? — Мондо произнесе на глас въпроса, който си задаваха всички. Бяха видимо озадачени. Ограниченият им житейски опит не ги беше подготвил да се справят с подобни ситуации.
— Не можем да седим тук и да не излизаме — продължи капризно Мондо. — Трябва да се прибираме в Къркалди. Утре сутринта в шест трябва да се явя на работа в „Сейфуей“.
— Ние с Алекс също — допълни Уиърд. После тримата загледаха Зиги в очакване.
— Добре тогава. Защо да не се измъкнем отзад?
— Защото няма заден вход, Зиги — подчерта Уиърд. — Имаме само този отпред.
— Има прозорец на тоалетната. Вие тримата можете да се измъкнете от там, а аз ще остана. Ще се разхождам из горния етаж, ще паля лампи и така нататък, за да мислят, че всички сме още тук. Мога да се прибера утре, когато суматохата поутихне.
Другите трима се спогледаха. Идеята не беше лоша.
— Ще се справиш ли сам? — попита Алекс.
— Всичко ще бъде наред, стига само някой от вас да се обади у дома и да обясни на майка ми и баща ми защо съм още тук. Не искам да научат всичко от вестниците.
— Аз ще се обадя — каза веднага Алекс. — Благодаря ти, Зиги.
Зиги вдигна ръка и другите трима последваха примера му, после стиснаха ръце в познатия жест.
— Един за всички — каза Уиърд.
— Всички за един — отвърнаха останалите в хор. Струваше им се все така въздействащо, както когато си го казаха за първи път преди девет години. За първи път, откакто се бе препънал в тялото на Роузи Дъф в снега, Алекс за миг се почувства по-спокоен.
7
Алекс пристъпваше тежко по моста над железопътната линия, откъдето щеше да завие право по Балсъсни Роуд. Къркалди сякаш се намираше в друга страна. Докато автобусът изминаваше пътя, който се виеше по крайбрежието на Файф, снегът постепенно премина в лапавица, а после в ледена сивкава влага. Североизточният вятър, преди да стигне дотук, беше изсипал другаде тежкия си снежен товар, и нямаше какво да предложи на по-закътаните градчета нагоре по устието на Форт, освен леден дъжд, който се изсипваше на пристъпи. Алекс се чувстваше като някой от по-жалките на вид селяни от картините на Брьогел, който се влачи с последни сили към дома.
Вдигна резето на познатата градинска порта от ковано желязо и тръгна нагоре по късата алея към каменната къща, в която беше израснал. Порови в джоба на панталоните си, извади ключа от входната врата и си отвори. Топлината го обгърна още в мига, когато прекрачи прага. Това лято им бяха прокарали централно отопление, и сега за първи път имаше възможност да оцени разликата. Остави сака на пода и извика:
— Прибрах се!
Майка му се появи на вратата на кухнята, бършейки ръце в кърпа за съдове.