Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
— Знам, само че кога ще го върнем? — попита Алекс. — Днес не може. Човекът, който е изхвърлил Роузи на хълма, я е закарал дотам с някакво превозно средство, и едно от малкото неща, които могат да свалят от нас подозренията, е че никой от нас няма кола. Но ако ни видят да порим снега в лендроувър, отиваме директно на първо място в класацията на Макленън.
— Ами същото ще стане й ако някакъв лендроувър цъфне най-неочаквано пред жилището ни — отбеляза Зиги.
— Какво да правим тогава?
Зиги отново зарита снега.
— Вероятно просто ще се наложи да изчакаме нещата да отшумят, тогава аз ще дойда тук и ще прибера колата на място. Слава богу, сетих се навреме и пъхнах ключовете в слипа си, иначе щяхме да се издъним още когато Макленън ни накара да изпразним джобовете си.
— Да не се занасяш? Сигурен ли си, че искаш ти да прибереш колата?
— Вие и тримата работите през ваканцията. Аз най-лесно ще мога да се измъкна. Достатъчно е да си измисля някакво извинение, че ми е трябвало да проверя нещо в университетската библиотека.
Алекс се поразмърда смутено на мястото си.
— Вероятно ти е минало през ума, че като не си признаваме за лендроувъра, може да помогнем на убиеца да остане на свобода?
Зиги го изгледа стреснато.
— Нали не мислиш сериозно…
— Какво? Че някой от нас може да го е направил ли?
Алекс сам не вярваше, че облича в думи подлите подозрения, които бяха намерили място в мислите му. Той отрече припряно:
— Не, но онези ключове се търкаляха навсякъде на купона. Може някой да се е възползвал и да ги е взел…
Той млъкна.
— Знаеш отлично, че нищо подобно не е ставало. И дълбоко в себе си съзнаваш, че нито един от нас не би могъл да убие Роузи — каза уверено Зиги.
Алекс си каза, че му се иска да споделя увереността му. Но кой можеше да знае какво е минавало през главата на Уиърд, когато се беше надрусал до ушите? Ами Мондо? Нали той беше закарал онова момиче до дома му, и явно е бил убеден, че се е уредил за вечерта. Ако момичето го е разкарало, може да е бил вбесен и раздразнен, и достатъчно пиян, та да реши да си го изкара на друго момиче, което му е отказало — а Роузи беше правила това неведнъж. Ако Мондо се е натъкнал на нея, когато се е прибирал? Алекс поклати глава. Дори мисълта за нещо подобно беше непоносима.
Сякаш долавяйки мислите, които се въртяха в главата на Алекс, Зиги каза тихо:
— Освен това, ако мислиш за Уиърд и Мондо, трябва да включиш в списъка и мен. Аз имах същите възможности като тях. Надявам се, че съзнаваш колко смехотворна е подобна идея.
— Това е налудничаво. Ти не би могъл да причиниш зло никому.
— Същото се отнася и до останалите двама. Подозрението се разпространява като вирус, Алекс. Лепнал си го от Макленън. Но трябва да се освободиш от него, преди да засегне главата и сърцето ти. Не забравяй това, което знаеш за нас. Нито една от чертите ни не се покрива с необходимото за един хладнокръвен убиец.
Думите на Зиги не пропъдиха напълно тревогите на Алекс, но той реши да не обсъжда повече този въпрос. Вместо това прегърна Зиги през рамото и каза:
— Ти си добър приятел, Зиг. Хайде да отидем в града, ще те черпя с палачинки.
Зиги се ухили:
— Последният от щедрите, така ли? Няма да се възползвам, ако не възразяваш. Нещо не ми се яде. И не забравяй: един за всички, всички за един. Това не означава, че трябва да си затваряме очите пред недостатъците на приятелите си, а че трябва да си вярваме. Това доверие се основава на дълги години, прекарани заедно, на съзнанието, че се познаваме добре. Не позволявай на Макленън да го подкопае.
Барни Макленън се озърна в общата стая на следствения отдел. Като никога помещението беше натъпкано. Колкото и необичайно да бе това за цивилните следователи, Макленън беше привърженик на идеята да кани и униформените полицаи на брифинги при важни разследвания. Това ги караше да се чувстват ангажирани с разследването. Освен това те бяха по-близо до външната действителност и имаха по-голяма възможност да обърнат внимание на някоя дреболия, която следователят би могъл да пропусне. Изграденото у тях съзнание, че са част от екипа увеличаваше възможността те да проследят дреболиите, които са им направили впечатление, вместо да ги отпишат като незначителни.
Макленън стоеше в единия край на стаята, Шоу и Бърнсайд се бяха изправили от двете му страни. Беше пъхнал ръка в джоба на панталоните си и подрънкваше нервно с шепа монети. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне от нерви и преумора, но знаеше, че адреналинът може да го поддържа още с часове. Винаги ставаше така, когато следваше инстинкта си.