Записки на стария мръсник
- Автор: Буковски Чарлс
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Прозорец" ЕООД
- ISBN: 954-733-434-4
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Записки на стария мръсник». Краткое содержание книги:
Буковски е един мъдър глупак, който говори откровено за безмислието и красотата на живота
Пъблишърс Уикли
Мъжът продължи да говори, но Джак затвори, върна се в кухнята и седна на масата, и отново обгърна главата си с ръце. Не плака повече, просто седя там, докато слънцето вече не беше розово; него го нямаше и се стъмваше, и после си помисли за Беки, и после за самоубийство, и после не мислеше за нищо. Пакетираният южноафрикански омар се мъдреше до левия му лакът, така и не се захвана да го яде.
– Ред – рекох на хлапето, – за мацките аз вече не съществувам. Вината си е най-вече моя. Не ходя на танци, по църковни разпродажби, поетични четения, любовни сбирки, всички тия глупости, а точно по тия места курвите се предлагат. Преди го правех по баровете и във влака на връщане от Дел Map, навсякъде, където се пиеше, баровете вече не мога да ги понасям, типовете, дето си седят там, самотни, убиват времето и се надяват, че някоя сифилистична женска ще се отбие, цялата тази сцена е позор за човечеството.
Ред подхвърли бутилка бира във въздуха, хвана я и я отвори на ръба на масата.
– Всичко е в главата, Буковски, не ти трябва друго.
– Всичко е в оная ми работа, Ред. Трябва ми.
– Веднъж хванахме една стара алкохоличка, вързахме я с въже за леглото, взимахме по 50 цента на чукане. Всички сакати, ненормални и маниаци в района се изредиха да я чукат поне по веднъж, за три дни и три нощи май навъртяхме поне 500 парчета.
– Господи, Ред, повдига ми се от теб!
– Мислех, че ти си Старият мръсник.
– Само защото не си сменям чорапите всеки ден. Пуснахте ли я поне да уринира и да изхвърли изпражнения?
– Какво е "изпражнение"?
– Ох, мамка му. Давахте ли ѝ храна?
– Пияниците не ядат. Давахме ѝ пиячка.
– Повдига ми се.
– Защо?
– Било е зверски жестоко, зверски нечовешко, като се замисля, зверовете не биха го сторили.
– Изкарахме $250.
– На нея какво ѝ дадохте?
– Нищо. Оставихме я там още два дни под наем.
– Развързахте ли я?
– Естествено, не искахме да си докараме обвинение в убийство.
– Много мило от ваша страна.
– Говориш като проповедник.
– Вземи си още една бира.
– Мога да ти намеря мацка.
– Колко? 50 цента?
– Не, малко повече.
– Не, благодаря.
– Ето, виждаш ли, всъщност не го искаш.
– Може би си прав.
И двамата взехме по още една бира. Той я вкара доста бързо, сетне се изправи.
– Гледай, винаги нося малък бръснач, ето тук, под колана. Повечето скитници имат проблем с бръсненето, не и аз. Подготвен съм. А когато съм на път, нахлузвам два чифта панталони – виждаш ли – и щом стигна до някакъв град, свалям горния чифт, избръсвам се, измивам се, под тъмносинята си риза нося бяла, изплаквам я на мивката, слагам си вратовръзка, лъсвам си обувките, от магазин за дрехи 2-ра употреба си избирам подходящо сако за панталона и след два дни си намирам чиновническа работа сред лайната. Те и хабер си нямат, че току-що съм слязъл от товарен вагон, но не мога да я понасям тая работа, преди да съм се усетил, отново съм на път.
Не знаех какво да кажа, затова запазих мълчание и продължих да пия.
– И винаги нося този малък пикел в ръкава си на ластик от средата на ръката, виждаш ли?
– Ъхъ, виждам, един приятел казва, че отварачката за бира е страхотно оръжие.
– Приятелят ти е прав. Когато ченгетата ме хванат, моментално захвърлям пикела, вдигам ръце и изкрещявам "НЕ СТРЕЛЯЙТЕ!"...
(Ред разигра цялата сценка на килима.)
– ...и захвърлям пикела. Никога не го намират в мен. Не знам колко пикела съм изхвърлил, безброй.
– Някога използвал ли си пикела, Ред?
Той ме изгледа много странно.
– Ясно – рекох, – забрави въпроса.
Седнахме отново и засмукахме бирите.
– Веднъж попаднах на твоята колонка в една къща със стаи под наем. Според мен си велик писател.
– Благодаря – отвърнах.
– Опитвал съм се да бъда писател, но не се получава, сядам, но нищо не излиза.
– На колко си години?
– Двайсет и една.
– Има време.
Той седеше и размишляваше над възможността да стане писател, след това бръкна в задния си джоб.
– Дадоха ми това, за да си трая.
Беше портфейл, изработен от тънки ивици кожа.
– Кой ти го даде?
– Видях как двама убиват някакъв тип и ми го дадоха, за да си мълча.
– Защо го убиха?
– Заради този портфейл със седем долара в него.
– Как го направиха?
– С камък, пиеше вино и когато се напи, те му разбиха черепа с камък, и му взеха портфейла, аз гледах.
– Какво направиха с тялото?
– Рано сутринта влакът спря за вода. Изнесоха тялото и го изхвърлиха в тревата под един мост. след това се качиха обратно във вагона и влакът тръгна.