Последната кралица на Индия

Спомням си сухотата в устата си, докато местех белите фигурки по шахматната дъска, и колко трудно ми беше станало изведнъж да дишам. Това беше първата ми игра на шах с човек, различен от баща ми или Шиваджи. Поиграхме известно време, докато деванът — който през цялото време подпираше брадичката си така, сякаш се опитваше да я задържи над вода — внезапно не обори рязко глава, когато си даде сметка, че съм му обявила шах и мат.

— Тя ме победи! — възкликна, като че ли беше станал свидетел на чудо. А после го повтори, като че ли повторното изричане на тези думи щеше да направи факта не чак толкова невероятен. — Тя ме победи! Тя е истински майстор!

Съмнявам се да беше точно така. Сигурна бях, че повечето от неговите подчинени нарочно се оставяха да изгубят от него, за да поддържат самочувствието му. Но както и да стояха нещата, сега всички наоколо закимаха енергично и аз си дадох сметка, че най-сетне мога отново да си поема дъх.

Не след дълго се качихме обратно по конете и отново поехме по сухия, прашен път. Зачудих се дали деванът ще каже на останалите жени от Дурга дал за моето „майсторство“. Това би ги накарало да ме подложат на изпитание, а не така исках да започна живота си в двореца. Размишлявайки върху тази вероятност, аз постепенно увесих нос, за което със сигурност ми помогна и задушаващият покров от горещина и влага, който се стовари върху нас. А после, в далечината пред погледите ни се извиси град Джанси, приличащ на планина в бяло и златно, издигаща се до брега на река Пахудж. Не бях виждала нищо подобно през живота си — целият град се простираше пред нас подобно на огромно бяло одеяло под слънцето. Мрачното ми настроение моментално се стопи и всяка тревога, която таях в сърцето си, се изсипа от ума ми подобно на пясък през сито.

Забелязал реакцията ми, деванът отбеляза:

— Да, гледката наистина е великолепна! Дори и за нас, които сме я виждали многократно.

Когато приближихме с конете си, зърнах сгради, които се извисяваха на четири-пет етажа над земята. Беше хипнотизиращо. А отвъд самия град Джанси, подобно на бяла чапла сред хълмовете, се издигаше бялата фасада на крепостта на раджа Гангадхар.

Конете ни минаха пред градските порти и ако можете да си представите мравуняк с хиляди мравчици, щуращи се насам и натам, ето на такъв ми заприлича градът. Навсякъде беше пълно с хора. Но не от вида, които виждате по селата, ходещи боси по дхоти и с тояги в ръце. Това бяха хора, облечени в най-фини памучни и копринени одежди, носещи тежки златни обеци и колани от скъпоценни камъни. И навсякъде, където се обърнех, се виждаха жени. Разхождаха се съвсем сами на групи и мъжете им обръщаха точно толкова внимание, колкото и на листа, довени от вятъра.

— Направете път за нашия деван! — изкрещя един мъж, когато тръгнахме напред. Споделяхме пътя с прасета, кози и крави, които се лутаха безцелно наоколо — точно както правят и до ден-днешен в цяла Индия. И въпреки това улиците бяха безупречно чисти. Деванът ми обясни, че били почиствани от голям екип мъже по три пъти денем и веднъж нощем. От двете страни на пътя бяха подредени стотици каменни урни, в които растяха приказни червени и жълти цветя. И толкова много дървета! Някои имаха плодове, но повечето бяха представители на дървото палаш, обсипани с типичните красиви червени и оранжеви цветове, ярки като залез по време на мусонния период. Шекспир би срещнал значителни трудности да опише улиците на Джанси такива, каквито бяха в моята младост — толкова невероятно беше всичко! А магазините бяха навсякъде. Един от тях веднага привлече вниманието ми с табелата си в синьо и златно, на която пишеше: „Книги — на хинди, маратхи, английски“. Чувствах се като стръкче трева редом до огромен пийпал — толкова много неща имаше за гледане!