Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Погледни се в огледалото! — възкликна внезапно тя сега. — Та ти си същинска принцеса!
И беше права. Изобщо не познах момичето с лебедовата шия, увита в злато, и с пълните устни, изпъкващи като червени пъпки насред бледото лице, което ме гледаше от огледалото. Това беше жена, принадлежаща на заможно семейство, с добър брак, най-малко две деца и дълъг живот, пълен със семейни задължения пред нея. Но нито едно от тези неща не се бяха случили за мен, затова сега, докато стоях пред огледалото на мама, аз взех твърдото решение да сторя всичко по силите си, за да ги получи поне Ану.
Всички се бяха събрали в нашия двор — татко, свещеникът, Шиваджи и тримата му синове плюс безброй съседи, преструващи се, че са дошли заради баща ми, докато всъщност изгаряха от нетърпение да зърнат девана. Даже леля беше изминала пътя от другия край на Барва Сагар заедно със съпруга и децата си, за да гледа моя изпит. Къщата ни не беше виждала толкова гости от деня на погребението на мама.
Жените от селото се бяха събрали в кухнята, където Авани и баба бяха приготвили подноси с храна. Имаше теракотени купи, пълни със сладко мляко, пресни резени плодове, пържени млечни топки, напоени с гъст сироп, и шербет, украсен с розови листенца. Но аз не бях гладна. Седях си сама в стаята и чаках да чуя звука от приближаването на процесията. Не трябваше да излизам от къщата до появата на главния министър. Днес за първи път в цялата история на Барва Сагар жителите на селото щяха да видят как една жена нарушава закона на пурдата.
— Това изобщо не е срамно! — беше ми казал Шиваджи. — В Джанси нито една жена не е в пурда! — напомни ми. — Там всички жени яздят свободно по улиците като мъжете!
— Във всички големи градове ли е така?
— О, не. Само в Джанси. Но пък кой ли там му мисли за такива неща!
От неговите уста всичко звучеше много просто, но когато татко се появи и написа на дланта ми, че процесията на девана вече влиза в селото ни, сърцето ми заби лудо в гърдите ми.
— Няма от какво да се страхуваш — допълни той. — Или ще си вземеш изпита, или не — бръкна в своята курта и извади оттам дълга кожена огърлица, която постави в ръката ми. В центъра на огърлицата висеше един-единствен талисман — паун, издялан от бамбук. — Днес ти трябва да си всевиждаща като паун със сто очи — написа баща ми. — Но също така трябва да бъдеш като бамбук. Когато връхлети буря, бамбукът не се чупи. Само се огъва и после пак се изправя!
В двора ни гръмна музика. Процесията на главния министър беше пристигнала у нас. Гостите в двора автоматично млъкнаха, а малките крачета на Ану се чуха да шляпат по коридора. Идваше да ме вземе.
Ръката на татко обгърна моята.
— Субхкамна, паунчето ми — изобрази с уста. — Късмет!
Завързах кожената огърлица около врата си и пъхнах талисмана под ангарката си.
— Сита, той е тук! Деванът на кралицата е тук! — влетя в този момент Ану в стаята ми. — Хайде, време е!
Хукнах към вратата на къщата, където вече чакаше баба ми със сребърен поднос в ръка. В Индия новите гости се посрещат, като завъртиш този поднос близо до главата им. В различните къщи слагат различни неща на подносите си, но задължително има запалена аарти — лампа, и малка купичка с цинобър, яркочервена боя на прах, с която трябва да направиш тилак — знак върху челото на госта, за да му покажеш, че е добре дошъл.
Въпреки цялото си перчене пред Ануджа, първата си крачка в собствения си двор аз направих със същата трепетна неувереност, с която странникът пристъпва в непозната земя. Главният министър чакаше точно пред нашата дървена порта, обкръжен от две дузини бляскаво натъкмени мъже в сака и жилетки в западен стил. Слуга държеше над главата му малък чадър с пискюлчета, за да го предпази от сутрешното слънце. Слугата беше слабичък, но пък самият деван беше още по-слаб. И толкова висок, че с голямата си глава ми заприлича на гигантско стъбло царевица.
Татко зае мястото си вляво от мен, Шиваджи застана отдясно.
— Спокойно! — прошепна ми той, докато приближавахме към гостите.
Хванах платото с аарти колкото ми беше възможно по-стабилно пред девана, а след това го завъртях бавно и почтително. Когато настана моментът да бръкна с палец в малката купичка с цинобър, за да изрисувам червения знак върху челото му, осъзнах, че ръката ми трепери. „Дишай дълбоко!“ — напомних си мислено. От мен се очакваше да изпълня същата кратка церемония пред всеки от тези мъже.