Последната кралица на Индия

— Първо ще отидем до дургавас — каза Кахини. После спря под рисунката на една сива чапла и попита: — Нали знаеш какво е дургавас?

Поклатих глава и усетих, че бузите ми пламват.

— Никой досега не ти е разказвал как живеят жените от охраната на рани?

Сигурна съм, че стига да можеха, и корените на косата ми щяха да пламнат от срам в този момент.

— В моето село не получаваме много информация за Джанси — смотолевих.

— О, да, вярно — кимна съжалително Кахини. — От кое село каза Сундари, че идваш?

— Барва Сагар.

— Това на север ли е?

— Не, на юг.

Усмивката ѝ беше толкова мимолетна, че може и да ми се беше привидяла.

— Е, дургавас не е нищо по-особено от стая с десет легла. Прислужниците ни спят извън тази стая, на пода.

— Предишните членове на Дурга дал — повторих аз наученото преди малко от Сундари.

— Точно така. Въпреки че онези от членовете на Дурга дал, които станат командири, получават собствени имения с доста прилични пенсии.

— Значи и Сундари джи ще получи имение, когато се пенсионира, така ли?

— Естествено. Както и жената, която заеме нейното място — отбеляза Кахини, спря пред драпирана със завеси врата, огледа ме и допълни: — Всички тук се стремим към едно и също нещо.

— И как рани избира командира на Дурга дал?

Тук Кахини вече си позволи да се усмихне истински и между червените ѝ устни проблеснаха две редици перфектни бели зъби.

— По смирението! — изрече, вдигна завесите и влезе вътре.

Покрай изписаните с фрески стени на дургавас бяха подредени десет легла с пухкави дюшеци и масивни дървени рамки. Тръгнах след Кахини през стаята и когато се спряхме пред последното легло до стената, аз не се сдържах и протегнах ръка, за да го докосна. Подобно нещо беше достойно за махараджа!

— Не си ли виждала досега легло? — възкликна Кахини.

— Не. У дома спях на чарпай.

— Е, в такъв случай ще се изненадаш още повече, когато видиш Дурбар хол. Макар че надали ще стане още днес. Рани не е ходила там цяла седмица. Прекарва по-голямата част от следобедите си в молитви към Дурга да я пази от купата за повръщане. Което е много лошо, защото съвсем скоро ще стане дебела като свиня и няма да може да мръдне никъде.

Ръката ми автоматично скочи към устата ми. Никога досега не бях чувала някой да говори по такъв начин за бременна жена, още по-малко за кралицата на Джанси.

— О, няма нужда да се преструваш на шокирана! Това е самата истина и аз редовно я казвам на рани.

— Тя не се ли ядосва?

— Може би. Но цени искреността ми.

— И смирението — предположих.

— Точно така — кимна тя и седна на леглото, а аз приседнах до нея, опитвайки се да имитирам елегантността на движенията ѝ. — Искреността е много важно качество в очите на рани. Освен това обърни внимание на нещата, които носи! — сниши глас, като че ли се канеше да сподели голяма тайна, и поясни: — През повечето дни единствените ѝ бижута са една най-обикновена перлена огърлица и перлени обеци!