Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
Обмислях и варианта да отида сама, но не бях сигурна дали ще запазя самообладание през цялата вечер, ако няма човек до мен. По това време бяхме разделени от седем месеца, но аз все още не можех да говоря за теб, без гласът ми да затрепери. И продължавах да избягвам гофретите.
— Вземи Дарън — непрекъснато ми опяваше Кейт. Аз обаче не бях убедена.
— Виждаме се едва от три месеца — казах й. — А и нямам представа колко ще продължи.
— Само три месеца — повтори тя. — А колко време излизаше с Гейб, преди да станете гаджета?
— Онова беше различно — отвърнах. — Познавахме се отпреди. — „И бяхме лудо влюбени", довърших мислено. Дарън беше страхотен човек, но с него просто не беше същото.
— Хъм — произнесе тя в телефонната слушалка; звучеше като някоя старомодна и консервативна лелка. — Забавно ли ти е с Дарън? — попита.
— Да.
— Смяташ ли, че двамата ще си прекарате весело на сватбата? Замислих се.
— Да — отвърнах — така мисля.
— Хубаво — отсече тя. — Случаят е приключен. Покани него. Изчаках още месец, докато накрая остана само един ден до крайния срок, когато брат ми и Ванеса трябваше да дадат бройката на гостите за тържеството. И чак тогава поканих Дарън.
— Наистина? — беше отговорът. — На сватбата на брат ти? Усетих как лицето ми пламва. Във всичките ни разговори с Кейт приемахме за даденост, че Дарън ще се съгласи.
— Не искаш ли да дойдеш? — попитах.
— Не, напротив! — побърза да ме увери той. — Определено искам. С удоволствие ще дойда на сватбата на брат ти. Благодаря за поканата. — Усмихна се искрено и с неподправено щастие. Това беше от ония усмивки, които приличат на идеално нарисуван полукръг с два реда зъби.
— За нищо — отвърнах. — Мисля, че ще ни бъде забавно. Той забарабани с пръсти по устните си.
— След месец, казваш, нали така? Кимнах.
— Знам, че звучи абсурдно — продължи той, — но според мен това е знак.
— За какво? — попитах.
Той бръкна в куфарчето си и измъкна пъстър флаер.
— За това! — каза и ми го подаде. — Днес някакъв човек ги раздаваше на спирката на метрото до офиса и нещо ми подсказа да не го изхвърлям. Сигурно е било провидението.
Листчето се оказа купон с петдесетпроцентово намаление за четириседмичен курс по танци. „Научете се да танцувате фокстрот, ча-ча, танго и джайв!" Разсмях се.
— Наистина ли го искаш? — попитах. Защото ти, Гейб, и за милион години не би ми предложил подобно нещо.
— Честно казано — отвърна той, — аз не съм от най-добрите танцьори, но пък това може да се окаже голяма веселба. И то с петдесет процента отстъпка! Кой може да подмине такава сделка!
Той сви рамене и нещо в начина, по който раменете му се надигнаха към ушите, трогна сърцето ми. Целунах го. После преметнах ръка през раменете му и опрях глава о неговата. Усещането беше хубаво.
СЛЕД ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ КУРС ПО ТАНЦИ двамата не бяхме много по-добри в сравнение с началото. Но и да сме били най-безнадеждните танцьори в курса, определено бяхме двойката, която си прекарва най-добре. Толкова често избухвахме в смях, че учителката по танци трябваше непрекъснато да ни усмирява, а като разучавахме стъпките на тангото, предупреди, че ще ни изгони, ако не приемаме танците на сериозно.
НА СВАТБАТА стоях наредена с останалите шаферки и непрекъснато държах Дарън под око, докато траеше церемонията. Той ту четеше програмката си, ту гледаше мен и само веднъж се обърна към Джейсън и Ванеса.
Щом започнаха танците, Дарън ме измъкна на дансинга и двамата се понесохме в ритъма на фокстрота, тангото и ча-ча. Настъпвахме се един друг и се заливахме от смях. Насред стъпките на ча-ча токчето ми закова края на дългата официална рокля за пода и аз политнах напред, право в ръцете на Дарън.
— Е, това също е начин да ги заковем — отбеляза той, закрепи ме на крака и коленичи да освободи края на роклята от токчето.
— Благодаря — казах и събрах полите си, за да не ги настъпя пак.
— За мен е чест, милейди — отвърна той.
Не успях да овладея кикота, който буквално изригна през носа ми.
— Я гледай! — обади се чичо Джордж, който стоеше наблизо и снимаше с един от фотоапаратите за еднократна употреба, които Ванеса беше раздала на гостите. — Вие ли сте следващите?
Усетих как лицето ми пламва и погледнах Дарън. Надявах се такива приказки само пет месеца след запознанството ни да не го бяха влудили, както бяха влудили мен. Той обаче само се усмихна.
— Стига да извадя късмет — отвърна.
Опитах да овладея паниката си. Все още не бях готова да правя планове за бъдещето. Една мисъл обаче не ми излизаше от главата — която и да се ожени за Дарън, ще е истинска късметлийка. Само дето не бях сигурна дали искам да съм аз.