Последните Тюдори

Гилдфорд пиянства с дни, в новите си покои в кулата Бийчам, където е затворен, без свитата си, без приятелите си, само с двама слуги, които го измъкват от леглото сутрин и го натикват в него вечер. Не му е позволено да излиза извън покоите си, затова предполагам, че е затворник, докато лейди Мери ни помилва. Майка му се е отдала на мълчаливо бдение в покоите ми. Много лоша компания е.

Ровя се в книгите си. Странно, но нямам нищо за правене. Не ми позволяват да напускам Тауър, портите са затворени, но зад високите стени мога да ходя, където поискам — през моравата до параклиса, до помещенията с архивите, до градините, до конюшните. Обичам вечер да се разхождам по крепостните валове между кулите, от които се открива гледка към реката. По-хладният въздух успокоява разбунтувания ми стомах. Още кървя, още ми е лошо. Нещо ме трови. Не мисля, че ще се оправя, докато баща ми не ме отведе обратно в Брадгейт. Започнах да сънувам, че съм в спалнята си у дома, с изглед към езерото, но после се събуждам и чувам шума на града, виждам безцветните утринни небеса и осъзнавам, че все още съм далече от дома си.

Чувам тропот откъм портата при кулата Байуърд и надзъртам от стената, за да видя кой влиза. Затворници са, обградени са от стража, има половин дузина мъже. Чувам дюдюкането на тълпата отвън пред портата, заглушено, когато портата се затръшва и резетата са спуснати. Едва различавам лицето на затворника, който върви най-отпред. Господи, това е свекърът ми, Джон Дъдли, пристъпва гордо с вдигната глава и шапка в ръка, а сега разпознавам синовете му сред групата изпаднали в немилост. Благодаря на Бог, че баща ми не е сред тях. Семейство Дъдли са арестувани, а баща ми е свободен. Сигурно ще се срещне с нашата братовчедка принцеса Мери и ще обясни как се е стигнало дотук, застъпвайки се за освобождаването ми. Благодаря на Бог, че семейство Дъдли са тези, които ще бъдат обвинени за всичко това. Планът беше техен и всички го знаят. Те хранят големи амбиции от години: сега ще бъдат принизени, и така им се полага.

Затворниците са разделени. Моят свекър отива в кулата „Сейнт Томас“ над шлюза, а синовете му са отведени в кулата Бийчам, за да споделят стаите на брат си Гилдфорд. Гледам ги как слизат по стъпалата, като навеждат глави, за да влязат през ниската врата, и не изпитвам нищо — нито съчувствие, нито страх за тях. Възниква кратка схватка, когато Джон Дъдли се опитва със сила да слезе по стъпалата, за да бъде със синовете си. Виждам, че най-младият, Хенри, плаче. Предполагам, че Гилдфорд ще се радва да бъде с братята си, но ще разбере, че пиянството и незнанието на нищо няма да го спасят сега, когато баща му е арестуван.