Последните Тюдори

В тишината на опустелите стаи дочувам ликуването отвън, пред портите на Тауър. Първенците на града са наредили от фонтаните да се лее червено вино и всеки глупак и нехранимайко се напива и крещи: „Бог да пази кралицата“. Отивам да потърся баща си. Той ще знае как да постъпя. Навярно ще ме отведе у дома в Брадгейт.

Отначало не мога да го намеря. Не е в тронната зала, нито в кралските покои зад нея. Нито в залата за аудиенции, нито в личните покои. Няма го в апартаментите на Гилдфорд, които са тихи като никога. Дори Гилдфорд е потиснат, играейки карти само с половин дузина приятели. Изправят се на крака, когато ме виждат, аз питам Гилдфорд дали е виждал баща ми и той отговаря отрицателно.

Не спирам да попитам защо е толкова блед и напрегнат, защо буйните му приятели са така необичайно тихи. Искам да намеря баща си. Няма го в Бялата кула и затова излизам навън и изтичвам през моравата до параклиса „Сейнт Питър“ — мисля си, че може да се моли сам пред малкия безмълвен олтар, но го няма и там. Отнема ми доста време да отида до конюшните, и точно когато влизам, чувам камбаните на „Сейнт Пол“ да бият, отново и отново — силен, оглушителен шум, не звънтенето, което отброява часа, а неспирен звън, отново и отново; после се присъединяват всички други камбани — какофония, сякаш всички камбани на Лондон звънят едновременно. Отвъд стените на Тауър чувам хората да крещят и ликуват. Гарваните изхвърчат рязко от дърветата в градините на Тауър и от скритите си места за кацане навсякъде из Тауър и се издигат с кръжене нагоре сред шума като тъмен облак, злокобен, буреносен облак, и аз затискам ушите си с длани, за да пропъдя шума от неспирните викове, камбаните и внезапно обзелия ме страх от грачещите птици. Чувам се как казвам раздразнено: „Нямам представа за какво е този шум!“ Но всъщност знам.

Изтичвам в двора на конюшнята като бедно момиче, с изкаляни поли, притиснала ръце към главата си, и откривам, че баща ми е стъпил на издигнатото стъпало за възсядане на коня, и се качва на седлото. Отивам до коня и слагам ръка върху повода му.

— Какво става, татко? — налага се да крещя, за да надвикам шума от камбаните. Портата на конюшнята се разтваря с трясък, когато половин дузина конярчета изведнъж изтичват навън и я оставят незалостена. — Какво, в името Божие, става сега?

— Изгубихме — казва той и се навежда ниско от седлото да положи длан върху главата ми, сякаш ме благославя за сбогом. — Бедно дете. Това беше огромен риск, и ние загубихме.

Продължавам да не разбирам. Струва ми се, че не разбирам нищо. Не чувам. Това е проблемът: че не чувам какво казва. Звънът на камбаните е толкова силен, гарваните — толкова шумни. Сигурно съм го чула погрешно.

— Какво сме изгубили? Разбрах, че се оттегляме. Знаех, че тя защитава Фрамлингам. Битка ли е имало? Войската на Джон Дъдли победена ли е?