Великият лов

— Ти си това, което си — каза Моарейн. — Ти вече разтърсваш света. За пръв път от две хиляди години Черната Аджа се разкри. Арад Доман и Тарабон са на ръба на войната и там ще стане още по-лошо, когато вестите от Фалме стигнат до тях. Кайриен е в гражданска война.

— В Кайриен не съм направил нищо — възрази той. — Не можеш да ме обвиниш и за това.

— Да не правиш нищо се смята за много дълбока стратагема във Великата игра — въздъхна Моарейв. — Особено както я играят сега. Ти беше искрата и Кайриен избухна като фойерверк. Какво мислиш, че ще стане, когато от Фалме мълвата достигне Арад Доман и Тарабон? Винаги са се намирали мъже, готови да тръгнат след онзи, който се провъзгласи за Дракон, но те никога не са разполагали с такива поличби като тази. Има и още нещо. Ето. — Тя хвърли една кожена кесийка на гърдите му.

Той се поколеба за миг, после я отвори. Вътре имаше парченца от нещо, което приличаше на гледжосана керамика, в черно и бяло. Беше виждал такива парчета и преди.

— Още един печат на затвора на Тъмния — изломоти Ранд. Мин ахна и стисна ръката му — сега нейната ръка търсеше утеха, вместо да предлага.

— Два — каза Моарай. — Три от седемте вече са счупени. Единият, който бе у мен, а два намерих в покоите на височайшия лорд във Фалме. Когато бъдат счупени всичките седем, а може би още преди това, кръпката, с която хората са запушили дупката, изкопана от тях в тъмницата, изградена от Създателя, ще се разкъса и Тъмния ще може отново да провре ръката си през тази дупка и да докосне света. А единствената надежда за света ще бъде Прероденият Дракон да е там и да се изправи срещу него.

Мин понечи да го спре да не става, но той я избута настрани.

— Трябва да походя.

Тя му помогна да се изправи, макар и с многобройни въздишки и мърморене, че ще развреди незарасналата си рана. Той сведе глава и видя, че гърдите му са плътно овързани с бинтове.

За миг Ранд се втренчи в захвърления на земята меч със знака на чаплата — по-точно в това, което бе останало от него. „Мечът на Трам. Мечът на баща ми.“ Неохотно, по-неохотно от всичко, което беше правил през целия си живот, се отърси от надеждата, че ще може някога да докаже, че Трам е истинският му баща. Тази мисъл сякаш разкъса сърцето му. Но тя не промени това, което изпитваше към Трам, а Емондово поле беше единственият дом, който бе познавал. „Фейн е най-важното. Един дълг ми остана. Да го спра.“

Двете жени му помогнаха да стигне до близкия огън. Лоиал беше там и разбира се, четеше книга: „Да отплаваш отвъд залеза“, и Перин също — взираше се в огъня. Шиенарците приготвяха вечерята. Под едно дърво седеше Лан и точеше меча си. Стражникът изгледа Ранд съсредоточено, след което му кимна.

Имаше и още нещо. Знамето на Дракона плющеше на вятъра в центъра на стана. Бяха намерили отнякъде подходяща дръжка, заменила грубия клон, отсечен от Перин.

— Какво прави това тук? — попита Ранд настоятелно. — Да го види всеки, който мине по пътя ли?