Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Този път той бе отхвърлен назад. Смътно видя, че Сеанчан възвръщат позициите си. Удвои усилията си. Рибар улавя пъстърва. Сеанчан настъпваха, Артур Ястребовото крило и Перин се биеха един до друг до някакъв фургон. Привеждаща се сламка. Баал-замон посрещна удара му сред фонтан от пурпурни светулки и той трябваше да отскочи преди тоягата да е разцепила главата му. Сеанчан се понесоха напред. Запалване на искрата. Искри се разхвърчаха като порой. Баал-замон отскочи назад и Сеанчан бяха изтласкани по каменистите улици.
На Ранд му се дощя да завие на глас. Изведнъж осъзна, че двете битки са свързани. Когато той настъпеше, героите, призовани от Рога, изтласкваха Сеанчан; отстъпеше ли, Сеанчан се надигаха.
— Те няма да те спасят — каза Баал-замон. — Онези, които биха могли да те спасят, ще бъдат откарани далеч отвъд Аритския океан. Ако изобщо ги видиш отново, ще бъдат роби с нашийници и ще те унищожат по волята на господарите си.
„Егвийн. Не мога да им позволя да ти причинят това.“ Гласът на Баал-замон прокънтя отново:
— Имаш само едно спасение, Ранд ал-Тор. Служи ми, Родоубиецо. Аз съм единственото ти спасение. Служи ми и ще ти дам целия свят. Противиш ли се, ще те унищожа, както съм го правил толкова пъти досега. Но този път ще те унищожа из корен, до самата ти душа, напълно и завинаги.
„Отново победих, Луз Терин.“ Мисълта бе отвъд празнотата, но въпреки това му трябваше усилие, за да я пренебрегне, да не помисля за всичките животи, през които го беше чувал. Наклони меча си, а Баал-замон стисна тоягата в готовност.
Ранд чак сега осъзна, че Баал-замон се държи така, сякаш мечът със знака на чаплата може да го порази. „Стомана не може да порази Тъмния.“ Но Баал-замон наблюдаваше меча бдително. Ранд се беше слял с меча. Усещаше всяка частица от него, малки частици, хиляди пъти по-малки от видимото с просто око. И усещаше Силата, която го обливаше, която се стичаше през него към меча, провираше се през тънките пластове, изковани от Айез Седай по време на Тролокските войни.
И тогава чу друг глас. Гласа на Лан. „Ще дойде време, когато ще поискаш нещо повече от живота.“ Гласът на Ингтар. „Право е на всеки мъж да избере кога да Прибере меча в ножницата.“ Появи се ликът на Егвийн, с нашийник, заживяла ориста на дамане. „Нишките на живота ми. Егвийн. Ако Ястребовото крило влезе във Фалме, ще може да я спаси.“ Преди да го е осъзнал, бе заел първа позиция на Чапла, крачеща в тръстиката, на един крак, с високо вдигнат меч, отворен и беззащитен. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“
Баал-замон се втренчи в него.
— Какво ми се хилиш, идиот? Не разбираш ли, че мога да те унищожа?
Ранд усети как го обзема спокойствие — по-голямо, отколкото онова, което му носеше покровът на празнотата.
— Аз никога не ще ти служа, Баща на лъжите. През хилядата си живота никога не съм ти служил. Знам го. Сигурен съм. Ела. Време е за смърт.
Очите на Баал-замон се разшириха и пак лумнаха като пещи. Чернотата зад него възвря.
— Умри тогава, червей! — И замахна с тоягата като с копие.
Ранд изкрещя: усети как тоягата раздира хълбока му, изгаряйки го като нажежен до бяло шиш. Празнотата потръпна, но той се задържа със сетни сили и прониза с меча със знака на чаплата Баал-замон право в сърцето. Баал-замон изкрещя, мракът зад него също изкрещя. И светът се взриви сред пламъци.
Глава 48
Първи проглас
Мин тичаше по улицата и се вглеждаше в лицата на хората, надявайки се да намери Егвийн, Елейн или Нинив, но виждаше само фалменци. И нещо я теглеше — като въже, стегнато около кръста й.
Корабите на Сеанчан горяха в залива, други се отдалечаваха към открито море. Почти всички бяха обгърнати в пламъци. А отсам тях един малък кораб се оттегляше от пристана, накланяйки се на една страна в усилие да хване вятър, който да го понесе покрай брега. „Вейка“. Не можеше да вини Бейл Домон за това, че не ги е чакал повече, след всичко, което бе видяла. Струваше й се цяло чудо, че ги е чакал толкова дълго.
Един от корабите на Сеанчан сред залива не гореше. Изведнъж сред крайбрежните скали изникна силует на жена на кон. Конничката препусна по водата — Мин зяпна, — вдигна лък и във въздуха проблесна сребро. Сребърна стрела улучи корпуса на кораба и сякаш светеща нишка го съедини с лъка. С рев, стигнал до ушите й дори и от това разстояние, пламъкът обгърна предната кула и моряците се разтичаха в паника по палубата.
Мин примигна, но когато погледна отново, ездачката беше изчезнала.
Тя разтърси глава и продължи да се изкачва по улицата. Твърде много беше видяла само за един ден, за да може някаква яздеща по водата жена да я впечатли. „Дори това наистина да беше Биргит със своя приказен лък. И Артур Ястребовото крило. Наистина го видях. Наистина!“