Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Спря пред едно от високите каменни здания. Да, тук трябваше да влезе. Завтече се нагоре по стъпалата, бутна вратата и я отвори.
Никой не направи опит да я спре. Доколкото можеше да прецени, тук нямаше никого. Повечето жители на Фалме бяха наизлезли по улиците и се мъчеха да разберат дали всички не са полудели. Мина през къщата, излезе в градината отзад — и ето, той беше там.
Лежеше по гръб под един дъб, с пребледняло лице и затворени очи, лявата му ръка стискаше дръжка, завършваща с острие, дълго само педя и сякаш разтопено. Гърдите му се вдигаха и отпускаха на пресекулки.
Тя пое дълбоко дъх и се приближи, за да види какво може да направи за него. Първо трябваше да махне това скършено — или стопено? — острие: той можеше да нарани себе си или нея, ако започнеше да се мята. Разтвори ръката му и трепна, като видя, че дръжката се е залепила в дланта му. Захвърли я настрани с гримаса. Чаплата на дръжката се беше жигосала в месото. Но очевидно не от това бе изпаднал в несвяст. „Как се е докарал дотук? Нищо, Нинив ще го намаже с мехлем.“
Бързият оглед й показа, че повечето рани и отоци по тялото му не са пресни — поне кръвта бе имала време да засъхне, а отоците бяха започнали да пожълтяват по ръбовете — но от лявата страна в сетрето му беше прогорена дупка. Тя го разкопча, вдигна ризата и ахна. В хълбока му имаше дълбока прогорена рана, която сама се бе запушила. Това, което я разтърси, бе допирът на плътта му — сякаш докосваше лед; в сравнение с нея дори земята й се струваше топла.
Сграбчи го за раменете и го повлече към къщата. Той увисна в ръцете й, отпуснат като труп.
— Дългуч такъв! — запъшка тя. — Не можеше ли да си малко по-къс и лек? Не, непременно трябва да имаш тия рамене и крака. Защо просто не те оставя тук!
Но го помъкна с пъшкане по стъпалата, като внимаваше да не го тръска, и го вкара вътре. Остави го досами вратата, след което очите й бързо зашариха по коридора. В дъното намери малка спалня с легло, отрупано с одеяла, й вече пълна с цепеници камина. Отметна одеялата, запали огъня и един малък светилник на масата и се върна за Ранд.
Не беше лесна задача да го завлече до стаята, както и да го качи на леглото, но успя да се справи. След малко пъхна ръка под завивките, трепна и поклати глава. Чаршафите бяха леденостудени — нямаше телесна топлина, която да се задържи от завивките. С малко пресилена въздишка Мин се пъхна под одеялата и положи глава на рамото му. Очите му бяха все още склопени; дишаше, макар и неравно, но Мин си помисли, че може да умре, ако тя тръгне да търси Нинив. „Трябва му Айез Седай — помисли си тя. — Единственото, което мога да направя, е да се опитам да му дам малко топлина.“
За известно време оглежда съсредоточено лицето му — виждаше просто лицето му: не можеше да разчита хора, изпаднали в несвяст.
— Други мъже ми харесват — промълви му тя. — Харесвам мъже образовани, умни. Не ме интересуват ферми, овци и овчари. Особено овчарчета. — С въздишка приглади падналата по челото му коса. Беше нежна като коприна. — Но пък и ти не си овчар, нали? Вече не. О, Светлина, защо Шарката трябваше да ме свързва с теб? Защо не ме сполетя нещо по-безопасно и просто, например да бях станала корабокрушенка, без храна и с дузина гладни айилци около мен?
В коридора се чуха стъпки и тя вдигна глава. Вратата се отвори и на прага застана Егвийн.
— О! — беше единственото, което каза.
Бузите на Мин се изчервиха. „Защо се държа така, сякаш съм направила нещо нередно? Глупачка!“
— Аз… аз го топля. Той е в несвяст и е студен като лед.
Егвийн не влезе.
— Аз… почувствах, че ме тегли към себе си. Че съм му нужна. Елейн също го почувства. Помисли си, че има нещо общо с… с това, което е той, но Нинив не изпита нищо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Елейн и Нинив оседлават конете. Намерихме Бела. Сеанчан са оставили повечето от конете си. Нинив казва, че трябва да тръгнем колкото може по-скоро и… и… Мин, ти вече знаеш какво е той, нали?
— Знам. — Прииска й се да измъкне ръката си изпод главата на Ранд, но не можеше да се накара да помръдне. — Във всеки случай мисля, че знам. Каквото и да е, той е ранен. Нищо друго не мога да направя за него, освен да го стопля. Може би Нинив може.
— Мин, ти знаеш… знаеш, че той не може да се ожени. Той не е… безопасен… за никоя от нас, Мин.
— Говори само за себе си — каза Мин и придърпа лицето на Ранд към гърдите си. — Излезе точно така, както го каза Елейн. Ти го захвърли заради Бялата кула. Какво те интересува дали ще го взема аз?