Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Може би затова се струпват Сеанчан — промълви с надежда Мат. — Заради Белите плащове. Може би всичко това изобщо няма нищо общо с нас.
— Има или няма — намеси се мрачно Перин, — тук само след няколко минути ще пламне битка.
— Всяка от двете страни може да ни убие — каза Хюрин, — Дори и да не видят Рога. А ако го видят…
Ранд имаше друга грижа. „Трябва да се върна. Длъжен съм.“ Усети, че се взира в Рога на Валийр. Всички, не само той. Извитият златен Рог, окачен на ефеса на седлото на Мат, бе събрал във фокус очите и на четиримата.
— Той трябва да засвири в часа на Последната битка — каза Мат и облиза устни. — Но никъде не е казано, че не може да се използва преди това. — Дръпна Рога от връзките му и ги погледна с тревога. — Не е казано, че не може.
Никой не отвърна нищо. Ранд бе онемял — собствените му мисли препускаха достатъчно бясно, за да му оставят място за реч. „Трябва да се върна. Трябва да се върна.“ Колкото по-дълго се взираше в Рога, толкова по-настоятелна ставаше мисълта. „Трябва. Трябва.“
Мат поднесе с трепереща ръка Рога на Валийр към устните си.
Тонът бе чист, златен, тъй както златен беше Рогът. Дърветата наоколо сякаш затрептяха, а също и земята под нозете им, и небето над главите им. Този единствен дълъг звук обхвана всичко.
Сякаш от нищото се надигна мъгла. Отпървом тънки струи увиснаха във въздуха, после — по-дебели езици, гъсти вълни, и още по-гъсти, докато не застлаха земята като облаци.
Джефрам Борнхалд се вдърви на седлото си, когато някакъв звук изпълни въздуха, тъй сладък, че му се дощя да се разсмее, и толкова тъжен, че му се доплака. Сякаш идеше от всички посоки наведнъж. Пред изумения му поглед започна да се надига мъгла. „Сеанчан. Опитват нещо. Разбрали са, че сме тук.“ Беше твърде рано, градът — все още твърде далече, но той извади меча си — дрънченето на ножници прокънтя по дългата редица — и призова:
— Легионът… в тръс, напред!
Мъглата вече покриваше всичко, но той знаеше, че Фалме е там, напред. Конете тръгнаха в крак; не можеше да ги види, но ги чуваше.
Внезапно земята пред него изригна с рев и го засипа с пръст и камъни. Отляво сред бялата слепота се чу нов тътен, зацвилиха коне и закрещяха хора, после отдясно, и пак. И пак. Тътен и крясъци, скрити в мъглата.
— Легион, в атака! — Той заби шпорите и конят му скочи напред.
Тътен и крясъци, обвити в пелената на бялото. Последната му мисъл беше съжаление. Биар нямаше да може да разкаже на сина му Дейн как е загинал.
Ранд вече не виждаше дърветата наоколо. Мат беше снишил Рога, отворил широко очи в благоговение, но звукът все още кънтеше в ушите на Ранд. Мъглата скриваше всичко, на плавни вълни, бяла като най-фината избелена вълна… и все пак Ранд виждаше. Но това, което виждаше, бе лудост. Фалме пропадна някъде под него заедно с черни редиците на Сеанчан, с мълниите, раздиращи улиците му. После увисна над главата му. Бели плащове щурмуваха и гинеха, докато земята се разтваряше в пламъци под копитата на конете им. Хора тичаха по палубите на високите кораби, изпълнили залива. А на един кораб, много познат му кораб, чакаха ужасени мъже. Той дори разпозна лицето на капитана. Бейл Домон. Стисна главата си с две ръце. Не виждаше дърветата, но можеше да види ясно всеки от приятелите си. Хюрин тревожен. Мат — мърморещ и изпаднал в ужас. Перин с такъв вид, сякаш знаеше, че точно така трябва да стане. Мъглата обгръщаше всичко около тях.
— Лорд Ранд! — изпъшка Хюрин. Не беше нужно да му показва.
От мъглата сякаш по планински склон се заспускаха силуети на конници. Отначало гъстите бели облаци почти ги скриваха, но те се приближаваха бавво, и ето че дойде ред на Ранд да ахне. Позна ги. Мъже, не всичките в ризници. И жени. Облеклата и оръжията им идеха от всички Векове, но ги позна до един.
Рогош Орловото око, мъж с бащинско лице и бяла коса, и толкова остър поглед, че прякорът му бе като блед намек. Гайдал Каин, мургав, дръжките на двата меча стърчаха над широките му рамене. Златокосата Биргит с блестящия й сребърен лък и колчана, пълен със сребърни стрели. И още. Познаваше лицата им, знаеше имената им. Чу сто имена, докато се вглеждаше във всяко лице поотделно, някои толкова различни, че изобщо не ги разпозна като имена, макар да знаеше, че са. Михаел вместо Микел. Патрик вместо Паедриг. Оскар наместо Отарин.
Позна и мъжа, който яздеше начело. Висок, с крив нос, с черни хлътнали очи, с големия меч „Правосъд“ на хълбока. Артур Ястребовото крило.
Воините дръпнаха юздите и спряха пред тях.