Владетелят на кулата

Илтис скочи с рев на крака, мечът излезе със стържене от ножницата, високият се завъртя към него, изпънал тетивата докрай. Лирна зърна тясно красиво лице, изопнато от омраза.

Беше най-доброто ѝ хвърляне досега. Камата литна като мълния и се заби в гърлото му, тетивата избръмча и изплю стрелата в тревите. Илтис се втурна към набития, но само след няколко крачки изпъшка и се строполи на земята. Лирна хукна към него, грабна меча от отпуснатите му пръсти, стисна го с две ръце и замахна към приближаващия се мъж. Стоманата иззвънтя, срещнала брадвата, после нещо я удари през лицето и я събори на земята.

— Каква твърда глава имате, ваше величество — отбеляза набитият, размърда пръсти и направи крачка към нея. — Може пък да я набия на кол.

Ухили се и хвана удобно брадвата, после пребледня, защото нещо падна през главата му и се стегна около врата му. Викът му заглъхна задавен, той изгуби почва под краката си, очите му се опулиха, брадвата тупна в тревата и той хвана с две ръце въжето около гърлото си. Лирна се изправи и изплю кървава храчка.

Атлетичен млад мъж с къдрава коса влачеше набития убиец. Младежът събираше въжето с бързи и опитни движения на яките си ръце, краката на набития удряха безпомощно по земята. Когато довлече убиеца до краката си, младежът натисна с ботуш шията му и продължи да дърпа въжето. През цялото време лицето му беше като маска. Задавеното хъркане на набития заглъхна само след секунди.

Лирна отиде при Илтис. Беше пребледнял от загуба на кръв и в полусъзнание.

— Благодаря ти, войниче — каза тя на младия мъж, който се приближаваше към нея. — Моля те, моят човек има нужда от лечител…