Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Лирна спря и кимна.
— Напълно. От първата до последната дума.
— Преди да се случи всичко това бях толкова уверена, толкова убедена, че това, което правя, е добро и правилно. Имах мисия, свещена мисия, благословена от самия Отец. Сега… — Младата губернаторка навъси чело и изведнъж вече не изглеждаше толкова млада. — Направих… разни неща тук. За да защитя града, направих неща, които… В онзи момент ми се сториха правилни и справедливи, но сега не знам. Сега се питам дали не съм взела гнева за здрав разум и убийството за правосъдие.
— По време на война те са едно и също, милейди. — Върна се и стисна ръката на Рева. — И аз направих разни неща. И бих повторила всяко от тях.
— Бих искала да се поразходя, господа — каза тя на Илтис и Бентен малко по-късно. — Да видя своята нова армия.
Илтис се поклони, без да задава въпроси, а Бентен бе зает да се бори с прозявките си.
— Късният час ви измъчва, милорд? — обърна се към него Лирна.
— Моля да ме извините, ваше величество — отвърна той и изправи гръб. — Аз съм на ваше раз…
Тя го спря с жест.
— Бягай в леглото, Бентен.
Като мнозина от гостите, и Орена явно бе оценила високо вкуса на покойния васален лорд към хубавите вина.
— И ние ше додем, ваше величество — каза тя, като заваляше леко думите, а очите ѝ се кръстосваха комично. — Обичам войници.
— Ще я сложа да си легне, ваше величество — каза Мурел, хвана под ръка придворната дама и я повлече към къщата въпреки негодуванието ѝ.
— Искам да видя войниците бе! — мрънкаше Орена.
— Траурът ѝ не трая дълго — отбеляза Илтис, загледан след двете жени.
— Хората скърбят по различен начин, милорд. Ще тръгваме ли?
— Мисля, че има нещо, което трябва да ви кажа, милейди — започна едрият мъж, след като минаха по насипа. — Свързано е с лорд Ал Сорна.
— Сериозно? Какво?
— С него се познаваме отпреди. Срещали сме се два пъти. Първият път беше в Линеш, където той ми остави това… — той докосна обезобразения си нос, — а вторият беше преди няколко месеца, когато аз…
Лирна спря и го погледна с вдигнати вежди.
— Когато се опитах да го убия — довърши нейният лорд-протектор. — С арбалет.
Смехът ѝ звънна над реката. Илтис мълчеше стоически.
— Затова си бил в зандана с Фермин — каза тя.
— Въпрос на много лоша преценка, каквато, уверявам ви, няма да допусна отново. Привързаността ми към Вярата беше ожесточена, безкритична. Сега… сега съм верен на други неща.
— Дано да е така.
Продължиха покрай брега. В тръстиките още се носеха трупове, подути и смърдящи. След проливните дъждове беше станало нетипично студено за сезона, толкова студено, че дъхът се къдреше пред лицето ѝ, а около труповете в реката се бе образувала ледена корица.
— Лед през лятото — каза тя и спря да погледне. — Късно лято, да, но все пак е много, много странно.
— Не съм виждал такова нещо, ваше величество — каза Илтис и спря да погледне на свой ред. — Никога през…
Стрелата се заби в рамото му, завъртя го и той падна с вик. Лирна се метна на земята, водена от натрупан в битки инстинкт, и втората стрела профуча над главата ѝ и строши тънкия лед в реката. „Близо са“ — заключи тя от ъгъла, под който бе прелетяла стрелата. Илтис лежеше на няколко крачки от нея, скърцаше със зъби и се опитваше да извади меча си. Лирна поклати глава и вдигна ръка, обхождайки с поглед високите треви. Илтис спря да се движи и захапа плаща си, за да не извика от болка.
„Никога не се разделяй с него.“ Беше привързала камата към глезена си, преди да тръгне за банкета, защото не подхождаше на една кралица да се разхожда въоръжена. Сега я извади и обърна острието, скривайки издайническия му проблясък под ръката си. Зачака.
Двама души се изправиха в тревата на двайсетина крачки от нея, едната — висока, другата — едра и набита. Високият държеше дълъг лък със запъната в тетивата стрела, набитият — брадва. Тръгнаха бавно напред и набитият се изкиска.
— Трябва повече да ми вярваш, мой святи приятелю. Казах ти аз, че Отецът ще ни заведе при нея.
Лирна го виждаше ясно. Лицето му беше широко, брадато, главата — лиса, а когато заговори отново, зъбите му лъснаха. Тонът му беше на човек, който се забавлява:
— Покажете се, ваше величество. Искаме само да изкажем почитанията си.
„Още малко по-близо.“ Свали ръка, така че острието да се плъзне в шепата ѝ.
— О, недейте така — изпъшка онзи с брадата. — Всъщност ви правим услуга. Наистина ли искате да изживеете живота си с такова лице?