Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И все пак тези посещения на Валерий у нас не минали безследно, това е като честото непредпазливо минаване край работещ рентген — ако хванеш лъчева болест, няма да го усетиш веднага. След нашето екстерниране, както научихме от получената по „втория начин“ поща от приятели, започнали да го „дърпат“. Първо го викнал „директорът по режима“ (имало такъв в техния режимен институт за физически проблеми), заканил се да го уволни. После, през септември 1974-та, го поканили на Лубянка, подпитвали го в какво се е състояла връзката; отлично знаели за срещата ни в млекарницата, дори филм предлагали да му прожектират. Валерий признал факта, че ми е помагал, но какво именно е снемал — отказал да посочи. Плашели го: „Както забелязвате, при нас тук е много тихо, но това не значи, че тук не се стреля.“ Засега обаче май нищо по-лошо не му се е случвало.
Виждам неговата печално безнадеждна усмивка. Сякаш винаги е предчувствал безнадеждността на всяка съпротива срещу ония. Предчувствие, подобно на същото у Кю.
И трябва само да сме благодарни на Господ, че през изминалите година и половина от моето екстерниране те толкова малко одрусаха и се разправиха с нашите, толкова много улики успяхме да унищожим, толкова много хора сега се усещат по-безопасно. Не знам: кое е крепяло целия кръг на най-близките ни помощници през най-опасните месеци. Сигурно само молитвите. А после: миналото все повече става минало, губи връзка с практическите ходове на борбата. Новите дразнители, моите европейски и американски акции прехвърлят сраженията на други бойни полета, а старите вече не се преравят толкова старателно.
Двамата с Аля, щом се сработихме, веднага усетихме необходимостта от нов, наш и постоянен канал към Запада. Евиният канал не беше постоянен, всичко се крепеше на импровизацията. А през 1968-а, след като изпратихме „Архипелага“, тя отказа да изпрати (усещайки чуждото) фотолентата с книгата на Дмитрий Панин, предназначена от него за Римския Папа (та с един удар „да вразуми и вкара в правия път“ Запада и цял свят…). Аз самият не вярвах в тази книга, но поради старото ни концлагеристко приятелство смятах за свой дълг да му помогна в прехвърлянето й. И тогава много навреме се запознахме с обаятелния отец Александър Мен. Знаех, че той има връзки със Запада, и го попитах няма ли да ми помогне. Той готовно и много уверено ми каза: „Да, разбира се, докато каналът ми не се е задръстил.“ (Завидях му: човекът си има свой канал! Де да можехме и ние да имаме!…) И той я взе. И я препрати.
Чак след като се сближихме, разбрахме как работят зъбчатите колела на тоя механизъм. Отец Александър беше духовен ръководител на тогава още малобройно търсещо течение в подсъветското православие, водеше неофициални семинари и насочваше група младежи. (От тези усилия се роди подборката от статии в бр. 97 на „Вестител“ и няколкото след тях.) А главен организатор му бил Евгений Барабанов — винаги пълен с проекти за организации и реорганизации. (Най-успешният от тях беше вливането на самиздат в парижкия вестник „Вестител“.) Запознахме се („установихме контакт“) непосредствено у о. Александър Мен, разбрахме се за прехвърлянето на пратки по канала — и след това за по-голяма сигурност на канала и на цялата им група не само аз лично почти никога не се срещах с него — едва три пъти за четири години, но много рядко се срещаше и Аля: трябваше пак да намерим множител, който да затруднява издаването, — още едно междинно лице, чиито срещи и с Аля, и с Барабанов да са естествени.