Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Всички подробности за тази легендарна „Вася“ започнахме да научаваме едва на Запад, а през пролетта на 1975-а в Париж се запознахме и със самата нея. Католичка, монахиня — това излезе вярно, но аз си я представях като крехък ангел, а в хотелската ни стая влезе една руска провинциална добродушна дебелана, без съмнение добра домакиня (най-лесно ми е да си я представя как гощава с туршии и баници многобройни гости), при което руският й изговор беше не само изцяло запазен, какъвто вече рядко се среща сред емиграцията, а извънредно апетитен, сочен, който вече и в Съветския съюз е потиснат, не умеят да говорят така.

Тя винаги си била мечтала да живее в Русия.

Анастасия Борисовна Дурова е родена през 1908-а. Гражданската война разпръснала семейството им. Ася с майка си живеела близо до Джугба на Черно море, баща й бил безследно изчезнал, после в случаен вестник, когато дошли белогвардейците, прочели името му на висок пост в архангелскотв правителство. След разгромяването на Архангелск баща й заминал за Париж и оттам издействал за близките си изходна виза в края на 1919-а, малко преди кошмарната новоросийска евакуация. В Париж заедно с неколцина други офицери баща й отворил руска гимназия. (Нали завръщането е толкова близко! — вечната аберация на емиграцията, а не бива да се изтърва времето децата им да бъдат възпитани като руснаци. Гимназията съществувала до 1962 г.) Със същите чувства пораснала Ася, непрекъснато искала да се върне в Русия, макар че баба й от Ленинград я предупреждавала с околни хабери: „Не мечтай за Русия: тъпчат я хора и я е напуснал Бог.“ А след гимназията постъпила в католически колеж, покатоличила се. Предишният й стремеж не бил угаснал, но сега в нея всичко се пречупвало по такъв начин, че Русия трябва да бъде спасявана чрез католичеството. Издържала и изпит за преподавател по руски език. Нахлуването на втората емиграция след войната — жива вълна от Русия, а след това доброволното завръщане на една част от първата емиграция в СССР направили стремежа й още по-непоносим. През 1959 година заминала за Съветския съюз като туристка — и стъпила на лужката земя, където се била родила. През 1962-ра отишла като преводачка на френската изложба в Соколники. А през 1964-та заминавал за СССР новият посланик Боде. Малко преди това той бил овдовял и сега му трябвала икономка, която да върти домакинството му в Москва, да няма семейство и да няма роднини в СССР (посланикът не бива да изпитва нито влияния, нито упреци), но безупречно да знае френски и руски език и да е отлична домакиня — списъкът на изискванията е почти несъвместим, но Ася Дурова напълно му подхождала. Оправна, смела, бързо-пресметлива и в същото време сърдечна, с широк обхват, какъвто притежават рускините и украинките, тя бързо свикнала със съветската обстановка, съчетавала твърдостта и разбирателството със съветската администрация, със съветските работници, в доставките за домакинството — и дотам се оказала на място, че и следващите посланици я оставяли. Толкова лесно и свободно навлязла в съветските условия, че без вълнения отрязала ноктите на КГБ (Не искате ли да се срещнем в хотел „Европейски“?… Не искате ли да заминем за една вила край Финския залив?…). Толкова лесно и свободно, че завързала познанства с новопоявилите се дисиденти (тогава още не ги наричаха така и дори не ги обособяваха), ходела в домовете на някои от тях (у Барабанов — през 1966-а, когато се запознала с него чрез френската студентка Жаклин Грюнвалд, и на сватбата му, и кръстила децата му), а колкото повече време минавало, толкова повече се задълбочавали нещата, руските различномислещи винаги са искали да прехвърлят — тя прехвърляла (и от Синявски с Даниел също, заедно с Елен Замойская); и същата тази Грюнвалд, и Аня Кишилова, друга студентка от Париж, я свързала с Никита Струве (очерк 12) в ИМКА. Това, че Ася Дурова представлявала особено съчетание от къщовност, находчивост, съобразителност, смелост, обезоръжаваща доброта и естественост, което й позволявало години наред да води напрегнатия, може би главния, нелегален канал от Русия към Запада, дори без да има дипломатически имунитет, — да върши нещо, на което не се решавали защитените (но служебно-кариерни) дипломати. А и тя обикновено изпращала не по дипломати, ами по разни случайни хора, ту по познати от стария й парижки живот, от колежите, най-често дори без да им казва, че ще прехвърлят нещо криминално. „Второстепенното винаги го вземат по-лесно…“ Някакъв усет по кого може, по кого не бива — никога не я излъгал. Така чрез няколко брънки към нея бяхме съединени и ние — от есента на 1968-а, от първото прехвърляне на лентата на Дмитрий Панин. През февруари 1971-ва тя се съгласила да вземе „Август“ във вид на ръкопис — а никакъв план нямала, никаква решена възможност. Но за Париж заминавал случаен френски полицай и къщовната Ася, вечно заета с цветята, с баниците, с тортите, че с какво ли друго? — го помолила за следната услуга: да занесе голяма кутия бонбони за една болна монахиня. И галантният полицай я взел без никакво съмнение, пренесъл я без каквото и да било притеснение. Така отпътувал за чужбина „Август“.