Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но, общо взето, му се размина благодарение на Божията закрила. (Бел. от 1978 г.))
И от още едно задължение ме освободи Аля — от фотографирането на готовите ми текстове, та да бъдат превърнати в ленти за изпращане в чужбина. Дълги години тоя занаят несравнимо ме спасяваше, правеше конспиративността ми напълно самоосигурена — впрочем и тогава обемът на работата вече ми тежеше, отнемаше ми твърде много време и ав предавах навиците си на моята първа жена (и, трябва да кажа, през 1968-а тя отлично пресне целия „Архипелаг“). А сега обемите непрекъснато се увеличаваха, а най-важното беше, че през пролетта на 1971-ва решихме да преснемем на нова сметка всичко от игла до конец и да го изпратим в Цюрих на моя адвокат, така че той да има всичко написано и главните архиви в съсредоточен вид и на собствено разположение — комплектът „Сейф“. (Наложи се дублираме и „Архипелага“: първият изпратен бе станал недостъпен за нас, не можехме да го използваме за европейските преводи.) Това беше огромна работа.
И Аля предложи да я свърши техният общ приятел Валерий, физик от МГУ.
Валерий Николаевич Курдюмов вече го бях виждал веднъж в компанията на Андрей — и ме поразиха постоянната изящна меланхоличност на погледа и устните му и потискащият песимизъм на неговите предусещания. Беше на малко повече от трийсет години — а съкрушен и тъжен с тъгата на всезнаещата безизходна старост.
Баща му бил концлагерист в Беломор, после на Московско-Волжкия канал. Родителите му нищо не криели от децата. Валерий, връстник на прословутата 1937-а, израсъл всичкоразбиращ и безнадежден скептик. Той беше добър радиотехник, дори по време на най-силното заглушаване достатъчно слушаше западни радиостанции, следеше политиката и в общи линии, и в подробностите, преценките му бяха зрели и точни. Сигурен беше, че нашите никога по никой въпрос няма да станат по-меки, няма да отстъпят, няма да се променят (доста трезва прогноза) — и в края на краищата ще глътнат тъпия Запад. Нещо по-лошо: Валерий смяташе, че и всяко шаване, вътрешно или външно, да не говорим за борба, против комунизма е напълно безнадеждно. Така и цялата ми борба той преценяваше като уникално явление, като чудо, но което нищо няма да тласне напред, а самия мен, ако не ме тикнат в затвора, ще ме убият; и дори печатането на книгите ми на Запад смяташе за приближаване на моя край.
Но иначе беше дейно и дори ревностно убеден в необходимостта да се спасява всичко написано, всички документи, всяка дума. Сам за себе си, със собствените си ръце беше създал рядка в Москва пълна колекция на фото-самиздат, със саморъчно изработени подвързии, цяла библиотека, и широко ги даваше на всички за прочит — и най-опасните като Авторханов. На драго сърце се залови да направи фотокопия и за мен. Аля се страхуваше да му даде томовете с моите произведения — той домъкна цялата си апаратура у нея и преснемаше, и проявяваше, и сушеше у нея, три денонощия подред. Така бе изработен новият комплект от фотоленти на „Архипелага“, от който по-късно бяха направени всички световни преводи освен англо-американския, и половината от целия комплект „Сейф“. По-късно Аля взе да дава на Валерий да преснема за всеки случай (ако се загуби единственият ръкопис) и междинните ми редакции, и започнатите романи, всичко във вида, в който е било, когато съм прекъсвал работата си или съм бивал принуден да я прекъсна. (Това постадийно дублиране беше и огромно натоварване за нашата конспирация.)
През август 1973-та, когато тръгвах на решителен бой, бързах за по-сигурно да прехвърля на Запад фотолентата с „Октомври Шестнайсета“ във вида, в който бях го написал дотогава. Лично тръгнах да занеса ръкописа на Валерий, определихме си среща в млекарницата в сградата, където живееше той, на една от „Пясъчните“ улици. От млекарницата тръгнах след него на известно разстояние, влязохме в градинката между блоковете, чак там се ръкувахме. Всичко ставаше през един ярък ден, пейка не намерихме, разхождахме се. Аз вече имах в главата си плана на стъпаловидната ми атака по дни и тъй като знаех с каква страст ги мрази Валерий, реших да го зарадвам и да го поокуража, разказах му малко напред — какво ще стане и как. Той се усмихваше. Но още от първата му усмивка в млекарницата, една такава безрадостна, смутена, съжалителна, той се радваше на предстоящите ми удари и на тяхната ярост — и не можеше да им се радва, а само се натъжаваше, защото ония пак ще устоят, а ние — пак ще загинем.
През есента на 1973-та наблюдението над нас толкова се засили, толкова се усложни връзката ни с всички, които вардехме, че превръщането на ръкописите в лента понякога изискваше мигновено изпълнение. И аз отново се върнах към самоосигуряването: отново си накупих разпиляната през годините апаратура, започнахме сами да преснемаме в московското ни жилище на „Козицка“, с вечно спуснати щори. (Саша Горлов с изумителните си ръце специално поработи, за да нагоди съветския неудобен копирен статив към нашите нужди.) Веднъж изневиделица през тия страховити седмици Валерий се отбил при Аля самоволно, без предупреждение и без да е викан — пренебрегвайки несъмненото кагебешно фотографиране, което се извършваше от сградата точно срещу главния ни вход. Имал да свърши някаква работа, взел я, след два дена я върна по косвен път, а чак след още няколко дена открих, че липсва важен откъс — и значи някъде е разпилян? загубен? заловен? Това се изясни към полунощ, а на другия ден май трябваше някъде да го изпращам. С Аля излязохме да се „поразходим“ и от уличен автомат вече след дванайсет през нощта му се обадихме. (Затруднението се състоеше в това, че съпругата на Валерий не допускала до него никакви непознати женски гласове, стана нужда да си кажа името.) Той се смути. След пауза, запълнена с издирването, се изсмя в слушалката: „Абе завряло се е едно парче в чекмеджето на бюрото ми.“ Слава Богу! Пак лично го донесе на другия ден. А дните бяха — последните, най-страшните.