Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Джерун Еберикт изсумтя. Беше се отправила в същата посока като него. Беззащитна Тайст Едур. Щеше да се позабавлява с нея, преди да я убие. Щом първо си свършеше другата работа, разбира се. Можеше и на момчетата да я пусне. Първо Крилло, заради това, което бе свършил — нали бе премахнал проклетите пазачи.
Изправи се и каза:
— Ами след нея, щом ни е на пътя.
Те се разсмяха.
— Води, Крилло.
Иззад кепенците на вторите етажи надничаха лица — жителите на целия град се свиваха като давещи се плъхове. Отвратително. Но му показваха, нали? Показваха му колко малко заслужават да живеят. Джерун бе сигурен, че новата империя на Тайст Едур няма да е много по-различна. Пак щеше да има нужда от хора, които да държат града под контрол. От хора, които въздават бърза и чиста справедливост. Гражданите щяха да са все същата измет. Да мърсят улиците. И все така щеше да има хора, които просто са гадни, които жадуват за милостта на ножа на Джерун. Щеше да си има своята работа както и преди, да направи този град чист…
Стигнаха до пресечката, откъдето беше изскочила жената. Крилло се обърна да посочи след нея — и изведнъж едно копие излетя, заби се в тила му и го завъртя сред облак от кръв, мозък и натрошена кост.
От уличката изскочиха поне двайсетина воини Тайст Едур.
— Дръжте ги! — изрева Джерун Еберикт и с радост видя как хората му се втурват напред.
Самият той отстъпи назад.
„Винаги мога да си намеря други.“
И затича.
След жената. Най-случайно, разбира се. Истинската му цел беше Техол Бедикт. Първо обаче щеше да настигне жената, да я върже и да й запуши устата, и да я остави да го чака, докато се върне. Доста трудна задача, защото вече беше сам. Пазачът на Техол щеше да е опасен, но пък щом мечът ти е намазан с отрова, и най-лекото порязване е достатъчно да убие противника ти.
Там!
Жената се бе скрила в някаква ниша на двайсетина крачки напред. Щом той се приближи, побягна отново.
Джерун хукна след нея.
О, как я искаше вече! Беше красива. Видя ножа в ръката й и се засмя. Беше нож за чистене на риба — беше виждал робите ледерии да ги използват в селото на хиротите.
Вече я настигаше.
По друга улица, по още една пресечка…
Все по-близо до дома на Техол Бедикт. Но можеше да я настигне навреме — още пет крачки…
— Беда.
Слисан, Техол Бедикт се обърна.
— Не си бил ням значи… — Думите му заглъхнаха, като видя тревогата в очите на телохранителя. — Хм, сериозна беда значи.
— Двамата ми братя са мъртви. Джерун Еберикт идва.
— Градът гъмжи от едури — каза Техол и разпери ръце да обхване безбройните покриви, тераси и мостове. — Вилнеят като вълци. А и ония, истинските вълци…
— Джерун казах.
Техол го изгледа.
— Е, значи ни идва на гости. Какво да направим?
— Могат да се изкатерят по стените, като твоята приятелка крадлата. Трябва да слезем долу. Трябва ни място с една и само една врата.
— Ами… има един склад отсреща — мисля, че е подходящ…
— Води тогава.
Стражът отиде до дупката в покрива, клекна и надникна предпазливо в стаята долу. Махна с ръка на Техол и заслиза.
След няколко мига бяха в стаята. Пазачът тръгна към входа, дръпна завесата и надникна навън.
— Изглежда чисто. Ще водя аз — към онази стена…
— Стената на склада. Там има пазач…
— Е, ако още е там, ще се изненадам.
— Прав си. Добре. Като стигнем до стената, тръгваме вдясно. Покрай ъгъла и през вратата на кантората, първата, до която стигаме. Вратата ще е заключена, но знам къде крият ключа.
Още три крачки.
Тя извърна отчаяно глава и се хвърли напред с внезапен изблик на сила.
Джерун изръмжа и протегна ръка да я хване. Тя изхлипа и миг преди да стигне до края на уличката, вдигна ножа.
И го заби в гърдите си.
Джерун беше само на крачка зад нея, до някакъв проход между два склада — и изведнъж някой го сграбчи, дръпна го и го вмъкна в тъмния процеп.
Корав юмрук се стовари в лицето му и смаза носа му. Той падна зашеметен и безпомощен. Изтръгнаха меча от ръката му и му смъкнаха шлема.
Две грамадни ръце го вдигнаха и го блъснаха в стената. Веднъж, два пъти, три пъти — и с всеки удар гърбът на Джерун изпращяваше в каменния зид. После го хвърлиха върху хлъзгавите каменни плочи и счупиха дясното му рамо и ключицата. Той изгуби съзнание. Когато се съвзе, видя грамаден, изгърбен над него силует в сумрака.
Огромна ръка затисна устата му.
Джерун Еберикт се взря в лицето на непознатия. Смесена кръв. Полутартенал, полунерек.
Огромният мъж се наведе и прошепна хрипливо:
— За това, което й направи. И не мисля, че ще е бързо…