Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Вече най-сетне бе готов да се хвърли нагоре, да се изтръгне от оковите на своя господар. Твърде зает, за негова жалост, в този миг.
Сега!
Понесе се напред, изпълни пещерата, после — навътре в тесния извиващ се тунел.
Към сърцето. Към възхитителното, благословено сърце на силата.
Радост и глад лумнаха като два огъня близнаци и изпълниха съществото му. Близо, все по-близо.
Пътеката се стесни и той се сгърчи и запълзя, присвит под огромния натиск на камък и земя. Още напред и напред.
Излезе. Пространството изведнъж се отвори, благословено широко и високо, разпростря се във всички посоки, водата го посрещна с щедрата си топлина.
Древна тиня изригна нагоре и го заслепи, сенки на мъртви неща заиграха пред безбройните му очи.
Сърцето, огромната кухина под езерото, самата душа на града… силата…
А Брис чу как Куру Кан промълви:
— Сега, приятелю Бъг.
На трийсетина крачки от обраслия с храсти и бурени двор на кулата Бъг изведнъж спря, кривна глава и се усмихна.
Пред него Лоста забави и се обърна.
— Какво?
— Намери момичето — рече слугата. — Когато успея, ще дойда при теб.
— Бъг?
— Съвсем за малко, Вречен. Трябва да свърша нещо.
Воинът от Пурпурната гвардия се поколеба, после кимна, обърна се и продължи напред.
Бъг затвори очи. „Чуй ме, вещице Джагът. Помниш услугата ми в кариерата, нали? Дойде време за… взаимност.“
Тя отвърна в ума му. От много далече, но бързо се приближи. „Чувам те, дребосъко. Знам какво искаш. Ах, умен си…“
„О, не мога да си припиша цялата заслуга този път.“
Демонът се изду и изпълни цялата пещера. Сърцето бе всичко, силата, просмукваща се в него, за да оживи плътта. Обвързващите го вериги се стопиха.
Сега. Трябваше само да се протегне и да сграбчи.
Чакаше го мощта на хиляда богове.
Да се протегне.
Безброй дращещи, мъчещи се да се вкопчат ръце.
За да сграбчат… нищо.
И глас на смъртен…
От Цеда — още две думи, изречени гърлено и ясно: „Хванах те!“
Лъжа! Илюзия! Заблуда! Демонът побесня, завъртя се в кипналата кафява тиня, мъчеше се да се измъкне… устието на тунела бе запечатано. Гладка повърхност, ужасно студена, студът изгаряше… демонът се присви.
И езерото отгоре. Нагоре… бързо… все по-бързо…
Урсто Хубът и някогашната му любовница Пиносел се бяха напили, докато чакаха падането на Ледерас. Бяха пели, за да отпразнуват края на дълговете си, бяха се проснали на старата мухлясала дървена пътека около Хлътналото езеро сред боязливо щъкащи плъхове и гълъби.
А щом виното свърши, почнаха да се дърлят.
Всичко започна съвсем невинно — Пиносел въздъхна дълбоко и каза:
— Е, сега можеш да се ожениш за мен.
Цяла минута, докато схване думите й, при което я изгледа опулен и невярващ.
— Да се женя за теб? Кво ти стана бе, малката?
— Кво ми стана ли? Уважение искам, пълен с бълхи дебел тъпак неден. Уважение. Щот го заслужавам. Жени се за мен, Урсто Хубът, сега като ни завладяха едурите. Жени се за мене, че…
— Добре бе, добре.
— Кога? — настоя тя, надушила, че той извърта.
— Кога… кога… — Ха! Имаше си отговор…
И точно в този момент мръснозеленикавата вода на Хлътналото езеро, проснало се пред двамата като вонящо торище за водорасли, избледня до мътносиво. И от вече замръзналата му повърхност взеха да се вдигат облаци.
Леден вятър помете над Урсто Хубът и Пиносел.
Някъде дълбоко изпод леда на ненадейно замръзналото езеро отекна глух тътен, макар да не се видя нито една пукнатина.
Урсто Хубът зяпна невярващо. Отвори уста и пак я затвори.
И раменете му се смъкнаха.
— Днес, обич моя. Днес ще се оженя за теб…
25.
Когато боговете на прахта бяха млади, плуваха в кръв.