Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Тоблакаят, когото беше поразил — от ръката му, с която затискаше прободеното си око, се стичаше черна кръв — залиташе назад.
Другите четирима се раздалечиха, смълчани и напрегнати.
Един свален. Лоста беше доволен…
И в този миг петият тръсна глава и се надигна. Може вече да беше само с едно око, но се извърна към Вречения.
— Ти рани брат ни — каза един от тях.
— И още ще има — отвърна Лоста.
— Не е хубаво да раняваш богове.
„Богове?“
— Ние сме Серегалите — каза първият Тоблакай. — Преди да раняваш, може би трябваше да помолиш за милост. Можеше да коленичиш за почит и може би щяхме да те приемем за наш поклонник. Но вече не.
— Вече не — съгласи се Вреченият. — Вече е късно, нали?
— Само това ли ще кажеш?
Той сви рамене.
— Нищо друго не ми хрумва.
— Мръщиш се. Защо?
— Ами, вече убих един бог днес — отвърна Лоста. — Ако знаех, че ще е ден за убиване на богове, щях да поизбързам.
Петимата се смълчаха за миг, после първият рече:
— Какъв бог си убил днес, странниче?
— Глутницата.
Тоблакаят най-вдясно изсъска:
— Ония, дето ни избягаха! Бързите!
— Бързи бяха — съгласи се Лоста. — Но явно недостатъчно бързи.
— Д’айвърс.
— Аха — отвърна Вреченият. — Шестима… а вие сте само петима.
Първият Тоблакай каза на братята си:
— С тоя да внимаваме.
— Ние сме свободни — изръмжа едноокият. — Трябва да го убием, за да си останем свободни.
— Вярно. Достатъчна причина.
И настъпиха.
Лоста въздъхна наум. Поне ги беше изнервил. А това можеше да му помогне — да го опази жив още малко. Макар че, напомни си той, се беше натъквал и на по-лошо.
„А може и да не си. Може ли? Кого залъгваш?“
Надигна се на пръсти и се приготви да започне танца. Танца „Да останеш жив.“
Докато не дойде помощ.
„Помощ… от един дребен шишкав плешивец. Гуглата да те вземе, просто се опитай да останеш жив, колкото можеш — може пък да умрат от изтощение.“
— Вижте — викна единият. — Той се усмихва!
Невидими разбушували се по улиците бури пердашеха целия град. Главата на Бъг се пръскаше от хаотичния бяс на сила, от свирепия сблъсък на воли. Още усещаше безсилния гняв на Древния бог, затворен под леда на Хлътналото езеро — капанът на Цеда наистина се беше задействал добре и в този миг ледът бавно се втвърдяваше, затваряше се около съществото в запечатаната пещера и преди да залезе слънцето, то щеше да се окаже стегнато в непроницаем лед, да усети как непоносимият студ се просмуква в него, как отнема разума и живота му.
Добри неща произтичаха от това да си мил с един Джагът — нещо, което Т’лан Имасс така и не бяха разбрали.
Продължи към края на уличката, отвъд която се виждаше старата кула на Азата. Надяваше се Лоста да не е направил нещо безразсъдно, например да влезе сам в двора. Кетъл бездруго трябваше да го е предупредила да не стъпва вътре. Вреченият трябваше само да окаже подкрепа, нищо повече, и то само ако е необходимо. Нали в края на краищата тази битка не беше негова…
Изведнъж го прониза хладен ужас. Подири със сетивата си и улови движение — там, където всичко трябваше да е в покой, пробуждане на воли, ярко лумнали намерения, сплитащи се нишки на съдба…
Затича.
Четирима от най-опитните убийци на Джерун Еберикт се приближиха към него и той вдигна ръка да спре хората зад себе си.
— Финад — каза задъхано водачът на убийците, щом спря пред него. — Имахме късмет. Братът на най-далечния пост беше нападнат от едури. Уби шестима. След като останалите си тръгнаха, пратих Крилло да се увери, че е мъртъв…
— Накълцан беше на парчета — прекъсна го Крилло и се ухили.
— Че как иначе — изсумтя командирът му и го изгледа навъсено. Крилло се ухили още по-широко.
— А другият? — попита Джерун и се огледа. Нямаше да е добре точно сега да се натъкнат на отряд Тайст Едур.
Водачът се намръщи.
— Крилло го свали. Улучи го с ножа — извади късмет.
— Никакъв късмет — прекъсна го Крилло. — Кучият му син така и не ме видя…
— Значи и двамата са мъртви? — Джерун поклати глава. — Наистина късмет. Добре, значи остава онзи на покрива. Той ще гледа за сигнали от братята си, но няма да ги види. Значи ще разбере, че идваме.
— Но е само един, Финад.
— Един, но Шаванкрат, Крилло. Не бъдете прекалено самоуверени само защото Блудния засега е благосклонен към нас. Добре, тръгваме заедно и… — Изведнъж млъкна и им махна да се снишат.
На трийсет крачки пред тях от една пресечка изтича жена. Жена Тайст Едур. Замръзна като уплашена сърна и завъртя глава. Преди да е успяла да погледне към тях, чу нещо зад себе си и драсна по улицата. Металният блясък в дясната й ръка подсказа, че най-вероятно държи нож.