Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Застанал от другата страна на моста, Турудал Бризад усети как го облива злокобната магия. Войниците, преградили моста, бяха измрели в сивата стихия и магията вече като че ли искаше да обхване с ужаса си и останалата част от града, да проникне и в околните сгради, и на Блудния това вече му дойде отгоре.
Подбутна леко изливащата се в тези сгради дива сила, насочи я все по-надолу и по-надолу, покрай пълните стаи, надолу покрай тайните тунели на Гилдията на ловците на плъхове, в които се криеха свити безброй хора от града, надолу в безчувствената тиня и пластовете глина на отдавна мъртвото блато. Там, където щеше да е нищо, да забави устрема си и да се утаи, затворена и безсилна.
Миг след това разбра, че бившият крал-магьосник не е усетил отклонението, защото магията се покори и сеещият отрова проводник от Сакатия бог се затвори. За щастие плътта на Ханан Мосаг нямаше да пострада много.
Не че това щеше да е важно.
Видя как двадесетина воини на Тайст Едур тръгнаха през града, несъмнено за да потърсят избягалата жена от племето им. Но нищо добро нямаше да излезе от това, Блудния го знаеше. Всъщност щеше да се окаже най-нелепа грешка — и това го натъжи.
Острите му сетива затърсиха и скоро пред вътрешния му взор се открои обрасъл с бурени и храсти двор и в него порутена кула. И той загледа с почуда и възхита как един мъж започва смъртоносен танц с петима разгневени богове Тоблакай. Невероятна сцена, Блудния никога нямаше да я забрави. Но знаеше, че не може да продължи дълго.
Нищо хубаво не продължаваше дълго, уви.
Примига и видя, че императорът на Тайст Едур вече е повел хората си по моста. Към Вечния дом.
Отдръпна се от стената и се задвижи.
Вечният дом. Средоточието на цели, центърът на новия низ от трагични събития, които предстояха. „Днес се преражда една империя. В болка и кръв, като при всяко раждане. И какво ще намерим да лежи в скута ни, щом свърши този ден? Очи, отворени към този свят?“
Блудния закрачи по-бързо, пред настъпващите Тайст Едур. Усещаше дълбоко в себе си залитащия, напиращ устремно порив на времето, неизброими удари на сърцето, сливащи се в едно — най-сетне вече не беше нужно подтикване, бутане и теглене. Като че ли нищо повече не беше нужно. Сега щеше да е само свидетел.
Дано.
Седнал кръстато насред улицата, единственият Върховен маг в този прокълнат град, Корло Оротос, роден някога в Унта във времената преди империята, кривна глава, като чу тежките стъпки зад себе си. Отвори предпазливо очи, после вдигна ръка да спре новодошлия.
— Здравей, полукръвен. Да почетеш боговете си ли дойде?
Гигантът го изгледа отгоре.
— Закъснях ли?
— Не, още са живи. Само един мъж им се опълчва и няма да е задълго. Правя всичко, каквото мога, но не е лесно да се справиш с богове.
Полукръвният Тартенал се намръщи.
— Знаеш ли защо се молим на Серегалите?
Странен въпрос.
— Да си спечелите благоволението им?
— Не — отвърна Ублала. — Молим се да стоят надалече. А сега те са тук. Това е лошо.
— И какво мислиш да направиш по въпроса?
Ублала примижа и не отвърна нищо.
След миг Върховният маг кимна и каза:
— Върви тогава.
Грамадният мъж закрачи тежко към портата. Влезе, спря до едно дърво, откърши един дебел клон, вдигна го и затича.
Разкъсваше го, искаше да се изтръгне от крехката клетка на костите му, от безсилните, вече ужасно изтерзани мускули. По пътя си през Ледерас вече бяха оставили зад себе си над тридесет мъртви соултейкън. И шестима Тайст Едур, налетели от кейовете, жадни за битка.
Бяха понесли рани… „Не — самичко се поправи онова, което бе останало от Удинаас, — аз понесох рани. Би трябвало вече да съм мъртъв. Насечен съм на парчета. Изпохапан, раздран, изтърбушен. Но Вайвалът не иска да се предаде. Все още му трябвам на това проклето същество… за още няколко мига.“
Старата кула Азат и дворът се откроиха през червената пелена и устремът на Вайвала изпълни цялото му същество.
Господарят имаше нужда от помощ. Все още не всичко беше изгубено.
Бърз като мълния, Удинаас профуча покрай непознатия, седнал кръстато насред улицата — улови за миг изумения му поглед, докато го подминаваше, после се хвърли през портата.
И в двора.
И видя за миг смъртния полукръвен Тартенал, втурнал се срещу петимата богове Тоблакай, заобиколили самотния воин с меча. За миг, преди да го засипе градушка от удари.
Втурна се покрай тях.
Към гробната могила на Господаря. Към разровената димяща пръст. Скочи напред с разкъсващ ушите змийски съсък… и в горещия мрак, надолу, дращеше, откъсваше се от тленната плът на тялото, което Вайвалът така дълго беше използвал, от тялото, в което се беше крил — и най-сетне се изтръгна на свобода, огромен, покрит с лъскави люспи, чудовищните нокти ровеха в меката пръст…