20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Това беше едно от униженията, на които най-често я подлагаше Мазарини и пред които всеки път тя навеждаше глава. Само Елизабет Английска и Екатерина II оставаха едновременно метреси и кралици за любовниците си. И така Ана Австрийска погледна с известен страх заплашителното лице на кардинала, което в такива минути ставаше дори величествено.
— Господине — рече тя, — нима не казах и нима не чухте какво казах на тия хора, че ще постъпите, както намерите за добре?
— В такъв случай — отговори Мазарини — аз намирам, че е най-добре да остана. Това го изисква не само моят интерес, но, смея да кажа, и вашето спасение.
— Останете, господине, и самата аз желая това; но само не позволявайте да ме обиждат.
— Вие навярно говорите за исканията на бунтовниците и за тона, с който ги изказват? Търпение! Те избраха почва, върху която аз съм много по-изкусен боец от тях — преговорите. Ще ги бием само с протакане. Те са вече гладни; след една седмица ще бъде още по-лошо.
— Е, боже мой! Да, господине, зная, че ще се свърши с това. Но става дума не за тях; не те ми нанасят най-тежките обиди.
— А, разбирам ви. Вие навярно говорите за спомените, които събуждат у вас тия трима-четирима благородници. Но те са в ръцете ни и се провиниха достатъчно, за да ги
държим в затвора, колкото намерим за добре. Само един не е още във властта ни и не иска да знае за нас. Но ще успеем да го изпратим при другарите му. Ние извършихме, струва ми се, по-мъчни неща от това. Най-напред, за по-голяма сигурност, аз заповядах да затворят двамата най-упорити в Рюей, тоест до мене, пред очите ми, под ръката ми. Днес и третият ще се присъедини към тях.
— Всичко това е добре, докато те са в затвора — каза Ана Австрийска, — но някой ден ще излязат оттам.
— Да, ако ваше величество ги освободи.
— Ах! — продължи Ана Австрийска, като отговори на собствената си мисъл. — Сега именно трябва да съжаляваме за Париж.
— Защо?
— Заради Бастилията, господине, която е тъй здрава и тъй мълчалива!
— Всемилостива господарке, с преговорите ще получим мир; с мира ще получим Париж; с Париж ще получим Бастилията! Нашите четирима смелчаги ще изгният в нея.
Ана Австрийска се намръщи леко, а Мазарини й целуна ръката, за да се сбогува с нея.
След тоя израз на полупокорност, полуучтивост Мазарини излезе. Ана Австрийска го изпрати с поглед и докато той се отдалечаваше, на устните й се появи презрителна усмивка.
— Аз отхвърлих — прошепна тя — любовта на един кардинал, който никога не казваше „Ще направя“, а „Направих“. Той знаеше по-сигурни убежища от Рюей, още по-тъмни и по-мълчаливи от Бастилията. О, светът се изражда!
XXIV. ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ
След като се раздели с Ана Австрийска, Мазарини тръгна към дома си в Рюей. През тия смутни времена той пътуваше със силна охрана и дори често се преобличаше. Както вече казахме, във военни дрехи кардиналът беше много хубав благородник.
В двора на стария замък той се качи в карета и стигна до Сена в Шату. Господин принцът му даде конвой от петдесет души лека кавалерия не толкова за да го пазят, колкото за да покаже на депутатите, че генералите на кралицата се разпореждат самовластно с войските и че могат да ги изпращат, където си искат.
Атос, под бдителния надзор на Коменж, на кон и без шпага, следваше кардинала, без дума да продума. Гримо, оставен при вратата на замъка от господаря си, научи за арестуването му, когато Атос извика на Арамис; по знак на графа, без дума да продума, той застана при Арамис, сякаш нищо не се беше случило.
Наистина от двадесет и две години, откак служеше на господаря си, Гримо го беше виждал да се измъква от толкова приключения, че вече нищо не го безпокоеше.
Веднага след аудиенцията депутатите тръгнаха за Париж, тоест изпревариха кардинала с около петстотин крачки. И така, като гледаше пред себе си, Атос можеше да вижда гърба на Арамис, който със златния си колан и гордата си осанка се отделяше рязко от тълпата; той го гледаше не само защото се надяваше на приятеля си да го освободи, но и от чисто приятелско чувство.
Напротив, Арамис сякаш никак не мислеше дали Атос върви след него. Той се обърна само веднъж, в минутата, когато пристигнаха в замъка. Предполагаше, че може би Мазарини ще остави новия си пленник в малкия укрепен замък, който пазеше моста и се управляваше от един капитан на кралицата. Но това не се случи. Атос мина през Шату след кардинала.
При разклонението на пътя от Париж за Рюей Арамис пак се обърна. Тоя път предчувствието му не го измами. Мазарини зави надясно и Арамис видя как пленникът изчезна зад дърветата. В същата минута, движен от същата мисъл, Атос погледна назад. Двамата приятели си кимнаха с глава и Арамис приближи пръст към шапката си, сякаш да го поздрави. Само Атос разбра, че приятелят му е намислил нещо.