Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Ние мислехме друго — рече Хрътката. — Те поискаха легла. Дадохме им дървета.
— Дърветата ни са повече обаче — подхвърли друга сянка, едноок мъж с ръждив шлем. — Дърветата ни винаги са повече.
Когато дойде време отново да я качат на коня, нахлузиха на главата й кожена качулка. Нямаше дупки за очите. Кожата приглушаваше всички звуци. Вкусът на лук се задържа на езика й, пареше като мисълта за провала й. „Смятат да ме обесят“. Помисли за Джайм, за Санса, за баща си на Тарт и изпита благодарност за качулката. Скриваше сълзите, бликнали от очите й. Чуваше от време на време говора на разбойниците, но не можеше да различи думите им. После се отдаде на умората си и на бавното, неуморно движение на коня.
Този път сънува, че си е у дома, във Вечерен замък. Гледаше през високите сводести прозорци на залата на своя лорд баща бавно гаснещото слънце. „Там бях в безопасност. Бях в безопасност“.
Беше облечена в тежък брокат, рокля на синьо и червено, извезана със златни слънца и сребърни полумесеци. На друго някое момиче роклята щеше да стои хубаво, но не и на нея. Беше на дванайсет, грозна и недодялана, чакаше да се срещне с младия рицар, за когото баща й бе уредил да се венчае, момче с шест години по-голямо от нея, един ден със сигурност щеше да стане прочут рицар. Идването му я ужасяваше. Много малки бяха гърдите й, а ръцете и ходилата — много големи. Косата й беше груба и рошава, а в гънката до носа й се издуваше пъпка.
— Той ще ти поднесе роза — уверил я беше баща й, но за какво й беше роза, роза не можеше да я спаси. Меч искаше. „Клетвопазител. Трябва да намеря момичето. Трябва да намеря честта му“.
Най-сетне вратите се разтвориха и годеникът й закрачи през залата на баща й. Тя понечи да го поздрави, както и бяха казали, но от устата й се изля само кръв. Беше отхапала езика си, докато чакаше.
— Бриен Красавицата — каза той с подигравка. — Виждал съм свине по-красиви от тебе.
Розата хвърли в лицето й. Докато се отдалечаваше, грифоните по плаща му заиграха, замъглиха се и се превърнаха в лъвове. „Джайм! — искаше й се да изкрещи. — Джайм, върни се при мен!“ Но езикът й лежеше на пода до розата, удавен в кръв.
Бриен се събуди внезапно, със стон.
Не знаеше къде се намира. Въздухът беше студен и душен, миришеше на пръст, на червеи и плесен. Лежеше в постеля под купчина овчи кожи, над главата й бяха надвиснали камъни, коренища се подаваха от стените. Единствената светлина идваше от свещ, димяща сред локвичка разтопен восък.
Бриен избута кожите настрана. Видя, че някой е съблякъл бронята и дрехите й. Беше облечена в кафява вълнена риза, тънка, но изпрана. Ръката й под лакътя беше счупена, но превързана с лен. Едната страна на лицето й беше влажна и схваната. Докосна я и усети, че някакъв влажен мехлем покрива бузата, челюстта и ухото й. „Захапката…“
Изправи се. Краката й бяха омекнали като вода, а главата — олекнала като въздух.
— Има ли някой тук?
В една от сенчестите ниши зад свещта нещо се размърда: стар, сивокос и облечен в дрипи мъж. Одеялата, които го покриваха, се смъкнаха на пода. Той седна и разтърка очи.
— Лейди Бриен? Стреснахте ме. Сънувах. „Не — помисли тя. — Аз сънувах“.
— Що за място е това? Тъмница ли е?
— Пещера. Като плъхове трябва да тичаме в дупките си, когато почнат да душат псетата, а с всеки ден псетата стават повече. — Беше облечен в дрипави останки от стар халат, розов и бял. Косата му беше дълга и рошава, отпуснатите му бузи и брадичката бяха обрасли с груба четина. — Гладна ли сте? Можете ли да задържите чаша мляко в стомаха? Малко хляб и мед може би?
— Искам си дрехите. Меча си. — Чувстваше се гола без ризницата си и искаше Клетвопазител на бедрото си. — Изхода. Покажи ми изхода.
Подът на пещерата беше от пръст и камък, груб под ходилата й. Главата й все още беше олекнала, все едно че се рееше във въздуха. Примигващата светлина мяташе странни сенки. „Духове на убитите. Танцуват около мен и се крият, щом погледна към тях“. Накъдето и да се обърнеше, виждаше дупки, кухини и отвори, но нямаше как да разбере кои проходи водят навън, кои ще я отведат още по-надълбоко и кои не стигат доникъде. Всичко беше черно като катран.
— Може ли да опипам челото ви, милейди? — Дланта на тъмничаря й беше раздрана от белези и мазолеста, но странно нежна. — Треската ви е спряла. Това е добре. До вчера плътта ви пареше като огън. Джейни се боеше, че можем да ви загубим.
— Джейни? Високото момиче ли?
— Същото. Макар че не е толкова висока като вас, милейди. Дългата Джейни, така я наричат. Тя стегна ръката ви и я превърза, по-добре от който и да е майстер. Направи каквото можа и за лицето ви, изми раните с врял ейл да спре умъртвяването. Все пак… човешкото ухапване е мръсна работа. Оттам беше и треската, сигурен съм. — Сивият мъж докосна с ръка превързаното й лице. — Трябваше да изрежем малко от плътта. Боя се, че лицето ви няма да е хубаво.