Пир за врани

Но и в дълбините на съня болката не преставаше. Лицето й пулсираше. Рамото й кървеше. Болеше я при всеки дъх. Болката като мълния изпращя нагоре по ръката й. Извика за майстер.

— Нямаме майстер — отвърна момичешки глас. — Само аз съм. „Търся момиче — спомни си Бриен. — Знатна девица на тринайсет, със сини очи и кестенява коса“.

— Милейди? — промълви тя. — Лейди Санса?

Отвърна й мъжки смях.

— Мисли, че си Санса Старк.

— Няма да стигне далече. Ще умре.

— Един лъв по-малко. Няма да се разплача.

Бриен чу напева на нечия молитва. Помисли за септон Мерибалд, но всички думи бяха грешни. „Нощта е тъмна и пълна с ужаси, сънищата също“.

Яздеха през сумрачен лес, влажен, тъмен и тих, с гъсти борове. Земята под копитата на коня беше мека, а следите, които оставяше — пълни с кръв. До нея яздеха лорд Ренли, Дик Краб и Варго Хоут. Кръв шуртеше от гърлото на Ренли. От разпраното ухо на Козела се цедеше гной.

— Къде отиваме? — попита Бриен. — Къде ме водите?

Никой не пожела да й отвърне. „Как да ми отговорят? Всички те са мъртви“. Значеше ли това, че и тя е мъртва?

Лорд Ренли беше пред нея, милият й усмихнат крал. Водеше коня й през дърветата. Бриен извика да му каже колко много го обича, но щом той се обърна и я погледна навъсено, видя, че изобщо не е Ренли. Ренли никога не се въсеше. „Винаги имаше усмивка за мен“… освен…

— Студено е — отрони кралят озадачено и някаква сянка изпълзя без човек, който да я хвърли, а кръвта на милия й крал швирна през зелената стомана на нагърленика му и намокри дланите й. Беше топъл човек, но кръвта му бе студена като лед. „Това не е истинско — каза си тя. — Това е само поредният сън и скоро ще се събудя“.

Конят изведнъж спря. Сграбчиха я нечии груби ръце. Видя лъчи на червена следобедна светлина, плъзнали през клоните на някаква леска. Един кон ровеше с муцуна в сухите листа за лешници, а наоколо обикаляха мъже и говореха тихо. Десет, дванайсет, може би повече. Бриен не позна лицата им. Лежеше на земята, с гръб към ствола на едно дърво.

— Изпийте това, милейди — каза момичешкият глас. Пред устните на Бриен се появи чаша. Люто и горчиво. Бриен го изплю.

— Вода… Моля те. Вода.

— Водата няма да помогне за болката. Това ще я спре. Малко. — Момичето отново опря чашата до устните й.

Заболя я дори от пиенето. Виното потече по брадичката й и закапа по гърдите й. Когато чашата се опразни, момичето я напълни отново. Бриен загълта и се задави.

— Стига.

— Още. Едната ви ръка е счупена, сигурно имате и пукнати ребра. Две или три.

— Захапката — отвърна Бриен и си спомни тежестта му и как коляното му се беше стоварило в гърдите й.

— Да. Същинско чудовище.

Всичко се върна в ума й. Мълниите горе и калта долу, тихият тропот на дъжда, отскачащ от шлема на Хрътката, ужасната сила на ръцете на Захапката. Изведнъж се ужаси от това, че е вързана. Опита се да се изтръгне от въжетата, но те само се впиха още по-силно. Много здраво бяха стегнати китките й. По конопа имаше засъхнала кръв.