Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Мъртъв ли е? — Бриен потръпна. — Захапката. Мъртъв ли е?! — Спомни си как зъбите му откъснаха плът от лицето й. При мисълта, че може още да е жив, да диша някъде, й се дощя да изпищи.
— Мъртъв е. Джендри го промуши с копие във врата. Пийте, милейди, или ще ви го излея в гърлото.
Изпи го.
— Търся едно момиче — прошепна между глътките. За малко не каза „сестра ми“. — Знатна девица на тринайсет. Има сини очи и кестенява коса.
— Не съм аз.
„Не си“. Бриен го виждаше. Момичето беше тънко като вейка. Беше вързала на плитка кафявата си коса, а очите й бяха много стари за годините й. „Кафява коса, кафяви очи, простовато лице. Върба, само че с шест години по-голяма“.
— Ти си сестрата. Ханджийката.
— Може и да съм. — Момичето примижа. — И какво ако съм?
— Имаш ли си име? — попита Бриен. Стомахът й изкъркори. Уплаши се да не повърне.
— Вътък. Също като „Върба“. Джейни Вътъка.
— Джейни. Развържи ми ръцете. Моля те. Имай жал. Въжетата жулят китките ми. Тече ми кръв.
— Не може. Трябва да останете вързана, докато не…
— …докато не застанете пред милейди. — Ренли стоеше зад момичето, избута кичура черна коса от очите си. „Не Ренли. Джендри“. — Милейди иска да отговаряте за престъпленията си.
— Милейди? — Главата й се замая от виното. Трудно й беше да мисли. — Каменно сърце. Това ли имаш предвид? — Лорд Рандил бе споменал за нея в Девичето езеро. — Лейди Каменно сърце.
— Някои я наричат така. Други — други неща. Мълчаливата сестра. Безмилостната майчица. Палачката.
„Палачката“. Бриен затвори очи и видя труповете, полюшващи се под голите кафяви клони, видя почернелите им подпухнали лица. Обзе я ужас.
— Подрик. Моят скуайър. Къде е Подрик? И другите… Сир Хюл, септон Мерибалд. Куче. Какво направихте с Куче?
Джендри и момичето се спогледаха. Бриен се помъчи да се надигне, но светът се завъртя.
— Кучето вие го убихте, милейди — чу гласа на Джендри, преди мракът да я погълне отново.
И тя се върна при Шепотите сред руините, с Кларън Краб срещу нея. Беше огромен и страховит, яхнал зубър, по-рунтав и от него. Звярът ровеше гневно с копита, дращеше дълбоки бразди в пръстта. Зъбите на Краб бляскаха изтънени като ками. Бриен посегна за меча си… и разбра, че ножницата е празна.
— Не! — извика, а сир Кларън връхлетя. Не беше честно. Не можеше да се бие без вълшебния меч. Сир Джайм й го беше дал. Доплака й се при мисълта, че го предава, както беше предала лорд Ренли. — Мечът ми. Моля ви, трябва да намеря меча си.
— Пачаврата си иска меча — заяви нечий глас.
— Аз пък искам Церсей Ланистър да ми смуче кура. И какво?
— Джайм го нарече Клетвопазител. Моля ви! — Но гласовете не слушаха, а Кларънс Краб връхлетя и отсече главата й. Бриен полетя надолу в още по-дълбокия мрак.
Сънува, че лежи в лодка и главата й е отпусната в нечий скут. Около тях имаше сенки, закачулени фигури на мъже с ризници и кожени елеци, гребяха с увитите в платно весла през загърната в мъгли река. Беше плувнала в пот и гореше, а в същото време трепереше от студ. Мъглата беше пълна с лица. Красавицата, шепнеха върбите по брега, но тръстиките отвръщаха грозна, грозна. Бриен затрепери.
— Млъкнете. Някой да ги накара да млъкнат.
Когато се събуди, Джейни държеше до устните й чаша гореща супа. „Лучена супа“, помисли Бриен. Отпи колкото можа, парче морков заседна в гърлото й и я задави. Закашля от болка.
— Полека — каза момичето.
— Джендри — изхриптя тя. — Трябва да говоря с Джендри.
— Той се върна при реката, милейди. Върна се в ковачницата си, при Върба и при мъничките, да ги пази.
„Никой не може да ги опази“. Закашля отново.
— О, остави я да се задави. Ще ни спести едно въже.
Един от загърнатите в сянка мъже избута момичето настрана. Беше с ръждясала ризница и стегнат с колан с железни шипове, на които бяха окачени меч и кама. Тежко жълто наметало висеше от раменете му, подгизнало и мръсно. От раменете му се издигаше стоманена кучешка глава с оголени зъби.
— Не! — простена Бриен. — Не, ти си мъртъв, аз те убих. Хрътката се изсмя.
— Обърнала си го наопаки. Аз ще убия тебе. Бих го направил веднага, но милейди иска да те види обесена.
„Обесена“. Тя потръпна от страх. Погледна момичето, Джейни. „Твърде малка е за толкова твърдост“.
— Хляб и сол — изохка Бриен. — Ханът… септон Мерибалд нахрани децата… делихме хляб с твоята сестра…
— Правото не госта не значи толкова много като преди — отвърна момичето. — Не и след като милейди се върна от сватбата. Някои от ония, дето висят край реката, също мислеха, че са гости.