Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
— Уви, така е, мистър Роджърс — каза един як комисионер с широка жилетка, който не откъсваше очи от това светило през цялото време, докато то говореше. — Уви, точно така е — повтори той с въздишка, — в това е цялата работа.
— Разбира се, разбира се — намесиха се и други от присъствуващите, които разбираха точно толкова от цялата работа, колкото и самият комисионер.
— По-добре не го закачай, Томи — посъветва той дребния зарзаватчия. — Той може да те купи и продаде, казвам ти. Тия ги разправяй на някой друг, на него не му минават, Томи.
— Какво е човекът? — продължи руменият представител на този род, като дръпна с възмущение шапката си от закачалката на стената. — Какво е англичанинът?
Трябва ли да го тъпче всеки тиранин? Трябва ли да го блъска всеки, който си пожелае? Какво е независимостта? Не е редовна армия. Какво е редовната армия? Не е независимост. Какво е всеобщото благополучие? Не е всемирна мизерия. Свободата не е такса за прозорци, нали?
И руменият мъж се впусна в едно гръмко излияние, в което пробляскваха думи като „подли“, „робски“, „жестоки“, „кръвопролитни“. После нахлупи шапката си и излезе от заведението, като тресна вратата зад гърба си.
— Прекрасен човек! — каза оня с дългия нос.
— Отличен оратор! — добави комисионерът.
— Велика сила! — казаха всички с изключение на зарзаватчията. И като изрекоха това, поклатиха глави замислено и напуснаха един по един, оставяйки ни сами в заведението.
Ако бяхме последвали установената традиция, щяхме незабавно да потънем в размисъл. Старинният вид на помещението, овехтялата ламперия на стените, почернелият от пушека и годините комин щяха да ни върнат най-малко сто години назад и ние щяхме да си мечтаем, докато оловното канче на масата или малкият съд на огъня оживеят и ни разкажат някоя дълга история от минали времена. Но по една или друга причина не бяхме в романтично настроение и макар че доста упорито се опитвахме да вдъхнем живот на обстановката, всичко остана абсолютно неподвижно, неумолимо и безгласно. И тъй като бяхме принудени по този начин да мислим за обикновени неща, мислите ни се върнаха към румения мъж и ораторските му способности.
Тези червендалести мъже са многочислена маса — няма салон, клуб, благотворително дружество или каквото и да било скромно събрание без съответното зачервено лице. Те са празни дърдорковци, които носят само вреда на делото, на което служат, колкото и добро да е то. Така че просто за да ви покажем един екземпляр от тях, та да можете да различавате по него и останалите, взехме този и го описахме тук. Това е и причината за написването на тази скица.
Сбъркалата модистка
Приказка за амбициите
Мис Амилия Мартин беше бледа, височка и слаба тридесет и две годишна жена, която злобните езици биха нарекли грозна, а полицейските досиета — интересна. Тя беше модистка на шапки и рокли и живееше от своя занаят, без да простира крака извън чергата си. Ако сте млада прислужница и търсите както много други мис Мартин, трябва просто някоя вечер да отидете до номер 47 на пресечката на Дръмонд Стрийт и Джордж Стрийт до площад Юстън и след като хвърлите поглед към месинговата табелка — широка един фут и десет инча (Един фут и десет инча — един фут е равен на 30,5 см, а един инч — на 2,54 см.) и дълга фут и половина, с голям винт от същия метал на всеки от четирите ъгъла и надпис: „Мис Мартин — шапки и рокли всякакви модели“, трябва само да почукате силно на външната врата и самата тя ще се появи в рокля от мерино — последна дума на модата, обточена с черно кадифе според най-благородните изисквания, и с други елегантни дреболии с най-изтънчен вид.
Ако мис Мартин познава младата дама, която я търси, или ако тя е била препоръчана от някоя друга млада дама, която е позната на мис Мартин, тя веднага ще я покани в двойната приемна на втория етаж и ще започне да говори много весело и приятно, като че ли не става въпрос за бизнес — тя е изключително мила! След това мис Мартин ще разгледа фигурата и външния вид на младата прислужница с открито възхищение и ще каже, че би изглеждала прекрасно, тя е сигурна в това, в рокля с дълбоко деколте и къси ръкави, с много набрана пола, с четири бастички в долната част, на което прислужницата ще отговори в смисъл на пълно съгласие с идеята й и благородното възмущение от „госпожата“, която не би позволила на едно младо момиче да носи следобед рокля с къс ръкав — не, нищо елегантно, да не говорим, че трябва все да крие лицето и косите си под тези ужасни шапки. Като изслуша тези жалби, мис Амилия Мартин ще направи тънък намек за мрачните си подозрения, че някои ревнуват заради собствените си дъщери и се чувствуват длъжни да крият чара на прислужниците си от страх да не би те да се омъжат преди дъщерите им, което не е рядък случай — тя поне познава две-три млади прислужници, които са се омъжили далеч по-сполучливо от господарките си, и то без да са били чак толкова красиви, а клиентката ще съобщи под секрет на мис Мартин, че една от дъщерите на господарката й е сгодена за един млад мъж и че госпожата е толкова горда, че не може да се трае, но в същност няма защо да си вири носа чак толкова, защото в края на краищата той е само един чиновник. И след като изразят съответното презрение към чиновниците изобщо и сгодения чиновник в частност и възможно най-високото мнение за самите себе си, както и една за друга, мис Мартин и младата прислужница ще си кажат приятелски, но същевременно и най-изискано „довиждане“ и едната ще си отиде в къщи, а другата в стаята си на втория етаж.