Последната миля [bg]

— Освен това полицейският доклад съобщава, че автомобил, който много прилича на този на Марс, е бил забелязан близо до дома им по времето, когато според съдебния лекар е настъпила смъртта — добави Богарт.

— Точно така — потвърди Милиган. — Свидетелят е шофьор на камион, който е живеел наблизо и е познавал семейство Марс.

Богарт кимна.

— Той обаче е починал преди пет години, така че не можем да разговаряме с него.

— Но Чарлс Монтгомъри е на наше разположение. Можем да разговаряме с него — каза Декър.

— Получих имейл от Алабама. Всичко е уредено. Можем да го разпитаме вдругиден.

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Джеймисън.

— Разговаряхме с Марс — каза тя. — В момента Девънпорт пише доклада си.

— Какво смята тя?

— Не съм сигурна. Не разкрива картите си.

— А ти какво мислиш?

— Изглежда ми искрен, Еймъс. Но трябва да добавя, че умее да манипулира хората. Все още нямам категорично мнение.

— Каза ли нещо интересно?

— Не. Твърдеше, че е невинен. Разказа какво е правил в нощта, когато са били убити родителите му. Не може да обясни разминаването във времето. Каза, че се настанил в мотела, заспал и се събудил, когато полицаите почукали на вратата.

— Имал е двайсет години, за да изглади показанията си. Едно нещо ме безпокои.

— Какво?

— Ако е планирал всичко, защо не е измислил правдоподобно обяснение за разминаването във времето? Би трябвало да знае, че това ще му създаде проблем.

Богарт, който слушаше разговора му, каза:

— Престъпниците обикновено допускат грешка. И тази грешка най-често е свързана с времето, Еймъс. Не могат да бъдат на две места едновременно. Много добре знаеш това.

— Вярно, престъпниците допускат грешки, но не чак толкова значими — възрази Декър. — Обикновено става въпрос за петнайсет минути, най-много за половин час, а не за цели часове. Тук разминаването е огромно. Ако Марс е подходил прецизно, педантично дори, към всички останали аспекти на престъплението, защо се е издънил по толкова важен въпрос? Не ми се струва логично.

— Кога ще се върнете? — попита Джеймисън.

— След час.

Декър затвори телефона и впери поглед в магистралата, която пресичаше огромната тексаска пустош пред тях. Пейзажът оставаше неизменен чак до хоризонта. Затвори очи и остави мислите си да се понесат назад към онова, което го притесняваше.

Богарт се извърна и забеляза изражението, което бе виждал твърде често в Бърлингтън.

— Какво има? — попита той.

Декър остана със затворени очи, но каза:

— Първо стрелбата, после огъня.

— Моля?

— Първо са били убити с пушка, после телата им са били изгорени.

— Така пише в полицейския доклад. Но защо?

Декър извика в съзнанието си снимките на обгорените тела. Хубавото на хипертимезията бе, че му позволяваше да вижда нещата такива, каквито са, без да пропусне нито една подробност. Тя не прибавяше нищо към образите и не отнемаше нищо от тях.

— Боксьорска поза.

— Какво?

— Телата лежаха в боксьорска поза.