Последната миля [bg]

— Просто се опитвам да си обясня неща, които на пръв поглед нямат никакъв смисъл. Последното, от което се нуждаем, е да слушаме лъжи.

Марс дръпна рязко белезниците, приковали го към леглото, но рамката не поддаде. Джеймисън и Оливър отскочиха назад, но Декър не помръдна. По лицето му не трепна дори мускулче.

Марс се отпусна назад и отвърна задъхан:

— Не лъжа.

— Добре — съгласи се спокойно Декър.

— Може да не сте дошли да ми помогнете. Може да сте дошли, за да се погрижите да остана в затвора до края на живота си. Или да ме екзекутират. Може да работите за властите в Тексас.

— И защо да го правим? — попита Джеймисън.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Марс. — Може да са ви повикали, когато онзи Монтгомъри си е признал, че е убил родителите ми. Или задачата ви да е да провалите разследването и да ме оставите в затвора.

Всички помълчаха известно време, преди Декър да каже:

— Можеш ли да обясниш разминаванията във времето?

— Ако можех, щях да го направя преди двайсет години, така че отговорът е: не, не мога.

— Добре. Нямаш обяснение? И нямаш какво повече да ни кажеш по този въпрос?

Марс го изгледа ядосан.

— Виж какво, ако не ми вярвате, по-добре си вървете. Защото не ми се занимава с глупости, ако намерението ви не е да ме измъкнете от затвора.

Декър се надигна.

— Не ме разбра правилно, Марс. Не съм казвал, че вярвам в твоята невинност, нито, че искам да те измъкна от затвора. Казах, че искам да открия истината. И ако тази истина означава, че си виновен, ще оставя да те екзекутират. А междувременно ще продължим да разследваме случая. Ще видим къде ще ни отведе това. Достатъчно ясен ли съм?

Джеймисън и Оливър се спогледаха притеснено.

Марс и Декър се взираха един в друг. Първият се опитваше да разбере що за човек е вторият.

— Мисля, че да — каза Марс.

Но Декър вече крачеше към вратата.

След като той си тръгна, Марс се обърна към Джеймисън.

— По дяволите, винаги ли се държи така?

— Общо взето — отвърна тя.