Краят на дъгата [bg]

Сянката му се удължи, въздухът захладня. Най-накрая стигна до дивата природа. Един глас прошепна в ухото му, че напуска маркираната част на парка. Отвъд тази точка имаше достъп само за спешни ситуации. Робърт продължи, наслаждаваше се на природата. „Значи днес това е най-близкото място, където можеш да останеш сам.“ Усещането беше приятно. Някак чисто и неопетнено.

За момент си спомни за сблъсъка с Боб от миналата събота. Едно време се беше карал със сина си, обвиняваше го, че си губи времето в армията. Но в събота нещата се бяха обърнали.

— Сядай! — Момчето беше пораснало и говореше с тон, нетърпящ възражения.

И Робърт беше седнал на кушетката. Синът му се бе надвесил над него, след което седна насреща.

— Мири не иска да разкаже подробностите, но е ясно какво си направил.

— Боб, аз просто…

— Млъкни. Дъщеря ми си има достатъчно проблеми и ти няма да й създаваш нови!

— Аз не исках да я обидя, Боб. Просто имах лош ден. — Някаква част от него осъзнаваше, че се извинява, но не можеше да спре. — Къде е Лена, Боб?

— Пита ме вече. Чудех се дали не се преструваш. — Боб сви рамене. — Обаче вече не ми пука. Просто искам да се махнеш оттук, но… татко, поглеждал ли си финансите си?

Все някога щеше да се стигне и до това.

— Да, моите спестявания. През 2000-ната бях мултимилионер.

— Оттогава изминаха почти тридесет години. Към днешна дата си сертифициран като относително осигурен. Данъкоплатците не питаят добри чувства към възрастните — и без това старците управляват по-голяма част от страната. След днес моята щедрост се изчерпи. Мама почина преди две години, а те напусна много преди това. Но може би трябва да се притесняваш за други неща. Например — къде са всичките ти дружки от Станфорд?

— Аз… — Пред очите му започнаха да изплуват лица. Беше изкарал тридесет години в катедрата по английски в Станфорд. Някои от колегите му бяха много по-млади от него. Къде ли бяха сега?

— Точно така. Никой не дойде да те посети, дори не се обадиха. Досещах се, че щом си възвърнеш силите, ще започнеш да обиждаш когото ти падне — най-вероятно Мири. Така че се опитах да те пробутам на някои от старите ти приятели. И знаеш ли какво, татко? Никой не иска да има нищо общо с теб. Никога не са ти липсвали почитатели, но между тях нямаш нито един истински приятел. — Той замълча за момент. — Е, а сега вече нямаш избор. Завърши семестъра. Научи каквото можеш и се махай от дома ми.

— Ами Лена?

Боб поклати глава.

— Мама е мъртва. Едно време я ползваше само за прислуга и боксова круша. Вече е късно. Тя е мъртва.

Спомените му бяха твърде объркани. Последните години в Станфорд. Наградите „Болинген“ и „Пулицър“. Тогава Лена не беше с него. Бяха се развели малко след като Боб постъпи в армията.

— Помниш ли? Лена ме настани в един старчески дом — „Краят на дъгата“. И дойде, когато се разболях. С Кара… — Малката му десетгодишна сестричка, която бе починала през 2006-а. Той се сепна и спря.