Тръпка [bg]

Елементите от някои дни се напасват подобно на цветен витраж; стотици блестящи малки парченца от цвят и настроения, които — съчетани в едно — създават цялостната картина. Последните двадесет и четири часа бяха нещо подобно. Нощта в болницата, обагрена в бледозелено. Часовете от ранната утрин в леглото на Грейс и техният мрачен пурпур. Студеното синьо, напомнило ми за моя друг живот тази сутрин. И най-накрая — блестящата слънчева яснота на целувката ни.

В късчетата от витража двамата с Грейс стояхме върху износените седалки на стар „Форд Бронко“, паркиран в далечния край на паркинга на автокъща за стари коли в покрайнините на града. Вече виждах как цялостната картина придобива очертания и фокус — блестящ портрет на нещо, което си мислех, че никога няма да имам.

Грейс прокара пръстите си по волана на бронкото със замислено изражение, след което се обърна към мен:

— Хайде да играем на двадесет въпроса.

Бях се изтегнал в съседната седалка с притворени очи и се наслаждавах на следобедното слънце, което грееше през стъклото. Беше приятно.

— Няма ли да огледаш и другите коли? Нали знаеш, че купуването на кола обикновено е свързано с… ами с покупка.

— Не съм добра в дългото избиране — усмихна се Грейс. — Обикновено просто виждам това, което искам, и го купувам.

Засмях се. Вече чувствах, че я познавам достатъчно, за да мога да отбележа колко типично за Грейс е подобно разсъждение.

Тя присви очи в престорено раздразнение и кръстоса ръце върху гърдите си:

— Така че преминаваме на въпросите. Длъжен си да отговориш на всичките.

Хвърлих едно око към паркинга, за да се убедя, че собственикът на автокъщата все още не е довлякъл останалата край пътя стара кола на Грейс. Тук в Мърси Фолс пътната помощ и търговецът на коли бяха един и същи човек.

— Добре. Надявам се, че няма да ме попиташ за нищо срамно.

Грейс се плъзна по-близо до мен и се облегна назад, имитирайки собствената ми стойка. Кракът й докосна моя, рамото й се притисна към моето, а хлабаво вързаната й обувка се отпусна върху моята — кожена и протрита. Това очевидно беше първият й въпрос. Пулсът ми се ускори и й отговори без думи.

Гласът й прозвуча спокойно и прагматично, сякаш не осъзнаваше ефекта, който оказва върху мен:

— Искам да знам какво те кара да приемеш вълча форма.

Е, този поне беше лесен.

— Когато температурите паднат, се превръщам във вълк. Започне ли да става хладно през нощта и топло през деня, вече усещам наближаването на трансформацията, докато не стане достатъчно студено, за да се преобразя във вълк. Оставам такъв до следващата пролет.

— Същото ли важи за другите?