Хайде да крадем коне [bg]

Той кима.

— Така си и мислех.

Пак кимва, взема ножа и вилицата и продължава да се храни. Личи си, че е доволен. Това имаше да каже. Нищо повече, нищо в добавка. Само това и едно потвърждение, което току-що получи.

През останалата част от вечерята се чувствам малко неудобно, заклещен в ситуация, която не съм предизвикал сам. Ядем, без да говорим особено, само се навеждаме напред и надничаме през прозореца към двора, където мракът пада бърз и тих, кимаме си в съгласие, че настоящият сезон е точно какъвто си е: „ама че бързо се стъмва, да“ и така нататък, сякаш е някаква новина. Ларш обаче изглежда доволен, изяжда си всичко и казва почти радостно:

— Благодаря за ястието. Друго си е да се навечеряш хубавко.

И е готов да си ходи, а когато наистина си тръгва, поема с лека стъпка по пътеката, без да свети с фенерчето, докато на мен ми е още по-тежко. Покер крета след него към моста и малката къщичка, а вечерта бавно го поглъща.

Пооставам на прага, слушам стъпките по чакъла, докато и те изчезнат, после още малко и чувам тихия трясък в мрака, когато Ларш затваря вратата си, виждам и прозорчето на къщичката при реката да светва. Обръщам се и се оглеждам във всички посоки, но различавам единствено светлината на Ларш. Излиза вятър, но оставам на мястото си и се взирам в мрака, вятърът се усилва, гората шуми и ми става студено само по риза, изведнъж започвам да зъзна, чак зъбите ми тракат, накрая съм принуден да се откажа, влизам вътре и затварям вратата.

Разтребвам кухненската маса — две чинии на покривката за първи път в тази къща. Усещам някакво нашествие в мен, няма спор, при това не от случаен човек.

Несъмнено. Вземам купичката на Лира и я пълня със суха храна от килера, отнасям я в кухнята и я слагам до печката. Тя ме поглежда — не очакваше това, подушва храната и започва да яде съвсем бавно, всяка хапка преглъща с демонстративно усилие, извръща се, пак ме поглежда, продължително, с онзи поглед, въздъхва и продължава, сякаш пие от чаша с отрова. Разглезено куче.