Хайде да крадем коне [bg]

— Добър вечер — поздравявам, макар все още да е следобед.

Все пак на тази светлина е трудно да кажеш нещо друго. Ларш ми се струва смутен или нещо го терзае, нещо в лицето му, и с кучето е така, някаква обща и за двамата скованост на тялото. Никой не поглежда към мен, чакат, нищо не казват, накрая той отвръща:

— Добър вечер — след което замлъква, не обелва и дума повече, не споменава какво иска, а аз не знам какво да кажа, за да го предразположа.

— Тъкмо се канех да хапна — обяснявам, — но няма нищо, влез за малко.

Отварям широко вратата и го подканвам с ръка, убеден, че ще ми откаже, че ще каже каквото има на стълбите, стига да успее да изплюе думите, които го мъчат. Той обаче събира кураж и прави последната крачка до вратата, обръща се към Покер и заръчва:

— Стой тук! — и сочи стъпалата, а кучето се качва и застава там.

Пристъпвам встрани и пускам Ларш в коридора. Пръв влизам в кухнята и сядам на масата, където стеариновите свещи трепкат от течението, когато той влиза след мен и затваря вратата.

— Гладен ли си? — питам. — Храната ще стигне за двама.

Вярно си е, все приготвям повече, надценявам собствения си апетит и винаги Лира получава втората порция. Знае това и неизменно изпада във възторг, щом седна да се храня. Лежи си до печката, следи ме зорко и чака. Сега е станала от мястото си, маха с опашка и души панталона на Ларш. Определено се нуждае от пране, бързо постигаме съгласие по въпроса.

— Сядай — каня го и не чакам отговор, вадя една чиния от шкафа в ъгъла и слагам салфетка, прибори и чаша.

Наливам бира в чашата му, после и в моята. Малко сняг на прозореца и щеше да изглежда като Бъдни вечер. Всъщност, той сяда и забелязвам, че хвърля неловък поглед към чистата ми бяла риза. На мен не ми пречи — да носи каквото си иска, моите правила си важат само за мен, но осъзнавам, че независимо какво е смятал да каже, изобщо не съм го улеснил. Сядам и го подканвам да се обслужи. Той взима парче риба, два картофа и малко сос, а аз не смея да погледна към Лира, защото точно толкова щеше да получи тя. Започваме да се храним.

— Вкусна беше — отбелязва Ларш. — Сам ли я улови?

— Разбира се, долу при устието на реката.

— Там бъка от риба. Най-вече костур, но също и щука, точно в тръстиката, а ако имаш късмет — и пъстърва.

Кимам и продължавам да ям съвсем спокойно, чакам го да изплюе камъчето. Не че ми пречи, добре дошъл е да хапне малко вечеря, без да идва по някаква работа. Накрая обаче отпива голяма глътка от чашата с бира, избърсва се със салфетката, отпуска ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва:

— Знам кой си.

Спирам да дъвча. Виждам лицето си, както в огледалото преди малко, знае ли той кой е това? Само аз знам. Може пък да си спомня вестниците от преди три години с голямата ми снимка, застанал насред пътя в леденостудения дъжд, кръвта и водата, стичащи се от косата и челото ми надолу по ризата и вратовръзката, огледалния, объркан израз на очите ми срещу обектива, а точно зад мен, едва видимо, синьото Ауди със задницата във въздуха и предница, забита в сипея. Тъмната, мокра скала, линейката с отворени задни врати и носилка с жена ми, тъкмо я внасят, полицейската кола с включена синя светлина, синьото одеяло върху раменете ми и камион, огромен колкото танк напреки върху жълтата разделителна ивица на платното. И дъжд. Дъжд върху студения, лъскав асфалт, в който всичко се отразява двойно, както аз виждах всичко двойно през следващите седмици. Вестниците до един бяха публикували снимката. Перфектно композирана от фотограф на свободна практика, пътувал в една от колите на опашката, която се образува в рамките на половин час след катастрофата. Бил на път към досадна задача, а вместо това получи награда за снимката, направена в дъжда. Надвисналото сиво небе, смачканата мантинела, белите овце на отсрещния склон. Всичко това в един кадър. „Погледни насам!“ бе ми викнал.