Хайде да крадем коне [bg]

Възможно е тогава да ми е липсвала един определен вид фантазия, навярно и днес не ми е присъща, но това, което се случваше пред очите ми на другия бряг, ме стъписа тъй силно, че останах със зяпнала уста. Не бях ни студен, ни топъл, нито дори безпристрастен, а главата ми щеше да се пръсне от празнота, и ако някой ме бе зърнал в онзи миг, сигурно щеше да ме вземе за избягал от дом за бавноразвиващи се деца.

Можеше и да реша, че съм се объркал, че в действителност не виждах добре какво става, понеже разстоянието до другия бряг бе твърде голямо, и че онова, което доста неясно възприемах, бе мъж, утешаващ жена, току-що изгубила дете, докато собственият й мъж лежеше в болница на мили разстояние. Нормално бе да се чувства самотна и безпомощна. В такъв случай обаче времето бе доста необичайно, пък и нали не гледах през Мисисипи, Дунав или Рейн, ако щете дори нашата си Глома, а през тази не особено голяма рекичка, течаща в полукръг откъм границата с Швеция, надолу през долината и селото ни, и обратно към Швеция на няколко мили на юг, така че беше спорно дали водата всъщност бе шведска или норвежка и навярно имаше шведски вкус, като си пийнеш малко, ако изобщо бе възможно. Реката не беше и в най-широката си част точно при този кей, а те седяха точно срещу мен.

Значи нямаше вероятност да греша. Целуваха се като за последно и не можех да ги гледам, а въпреки това не откъсвах поглед от тях. Опитах да мисля за майка ми, както един син със сигурност би направил, ако внезапно се натъкне на нещо подобно, ала нямах сили да си я представя. Просто ми се изплъзна, разтвори се в нищото и вече нямаше нищо общо с това тук, отново останах празен и се взирах в тях, докато почувствах, че не издържах повече на мястото си. Надигнах се бавно, прикрит от тръстиката, и застъпвах на пръсти по дъските на кея, излязох на пътечката и тръгнах по нея, а когато след малко погледнах назад, двамата също бяха станали от пейката и вървяха към къщата. Ръка за ръка.