Хайде да крадем коне [bg]

— Замръзвам — извиках.

— Аз също — отвърна той, — само още малко!

— Окей.

Плеснах се по корема и забарабаних по бедрата си, за да затопля изтръпналата си кожа, ала изведнъж ми хрумна да застана на ръце — доста се бях оживил, та викнах на баща ми:

— Хайде и ти! — наведох се и се изправих на дланите си, а той се принуди да последва примера ми.

Тръгнахме така, на ръце, в мократа трева, а дъждът шибаше задните ни части тъй вледеняващо неприятно, че скоро не издържах и се изправих на крака, но едва ли някой някога е имал по-чисти задни части от нас, когато се втурнахме обратно вкъщи и се изсушихме с две големи хавлии. Разтривахме кожата си с грубите кърпи, за да си възвърнем чувствителността и топлината, а баща ми наклони глава на една страна, погледна ме и заключи:

— Я, пораснал си.

— Не съвсем — възразих, понеже знаех, че около мен се случваха неща, които не можех да разбера, но възрастните можеха.

И все пак оставаше малко време, докато и аз започна да проумявам.

— Е, може би не съвсем — съгласи се той.

Прокара ръка през мократа си коса, преметна хавлията около кръста си и отиде до печката, раздра някакъв стар вестник, намачка го и го пъхна вътре, подреди три дръвца около хартията и я запали. После затвори вратичката, но остави решетката за пепелта отворена, за да дръпне. Старото пресъхнало дърво запращя на секундата. Той остана плътно до печката с вдигнати ръце, приведен над черните чугунени плочи, а начеващата топлина го загъделичка по корема и гърдите. Аз останах на мястото си, загледан в гърба му. Знаех, че се канеше да каже нещо. Беше ми баща, добре го познавах.

— Случилото се днес — започна той, без да се обръща към мен, — бе напълно излишно. Както я бяхме подкарали, бедата беше неизбежна. Щях да се откажа още в началото. Зависеше от мен, не от него. Разбираш ли? Ние сме зрели мъже. Аз нося вината за станалото.

Нищо не отвърнах. Не бях сигурен, дали това „ние“ се отнасяше за нас двамата, или искаше да каже, че те с бащата на Юн били зрели. По-скоро второто.

— Непростимо е.

Наистина, проумявах го, но не ми харесваше, дето се нагърбваше с цялата вина ей така. Според мен можеше да се поспори по въпроса и ако той носеше вина, то и аз имах пръст, и макар да не е никак хубаво да носиш отговорността за подобно нещо, той ме принизяваше, като ме изключваше. Пак усетих онази горчивина, но този път беше по-умерена. Обърна се към мен и по лицето му личеше, че бе разчел мислите ми, ала нямаше какво да отвърне, за да направи положението по-поносимо. Твърде сложно ставаше, нямах сили да мисля повече, не и тази вечер. Усетих как раменете ми увиснаха, клепачите се затвориха, вдигнах ръце и ги разтърках.

— Уморен ли си? — попита ме.

— Да — отвърнах и наистина си бях уморен.