Тя, която трябваше да умре [bg]

– Как върви със статията? – попита той.

– Зле.

– Познато чувство. Но има и още нещо, нали?

– Онзи просяк... – започна тя.

– Какво за него?

– Докара ме до истерия.

– Това го разбрах.

– Но не знаеш защо.

– Да, предполагам – каза той, при което тя се поколеба известно време, но накрая започна да разказва, загледана в дланите си.

– Когато бях на девет, родителите ми искаха да спра да ходя на училище за една година. Майка ми убеди училищното ръководство, че ще ми преподават сами. Предполагам, че от училището са им дали материали и задачи, които така и не стигнаха до мен. Заминахме за Гоа в Индия и в началото беше вълнуващо. Спяхме на плажа или на хамаци, аз си играех с другите деца, научих се да правя бижута и да дялкам, играех футбол и волейбол, а вечер палехме огньове и танцувахме. Татко свиреше на китара, мама пееше. И звестно време държахме кафене в Арамбол, аз сервирах и правех леща с кокосово мляко, която наричахме Супата на Катрин. Но постепенно нещата ескалираха. В кафенето идваха голи хора, много от които имаха следи от канюли по ръцете. Други изобщо не бяха на себе си, а някои ме опипваха или опитваха да ме изплашат с какви ли не извратени номера.

– Ужас.

– Една нощ се събудих и видях очите на мама да светят в мрака. В ръката ѝ имаше спринцовка. Татко стоеше настрана, поклащаше се и повтаряше „ой, ой“ със сънен глас. Не след дълго проблемите се задълбочиха. Все говорехме за параноята на татко. Какво му е на татко, питах аз. П росто параноя, казваше мама. Параноята на татко. Скоро след това заминахме, като се надявахме, че ще избягаме и от страховете му. П омня, че вървяхме с часове, дни, седмици и теглехме една количка със стари, изгнили колела, пълна с шалове и дрехи, и вехтории, които мама опитваше да продава. После трябва да сме се отървали от всичко, защото изведнъж вече нямахме почти никакъв багаж и вместо да вървим, пътувахме с влак или на стоп. Минахме през Бенарес и накрая се озовахме в К атманду. Живеехме на Фрийк Стрийт, старата хипарска улица. Тогава разбрах, че цялото ни бизнес начинание е преминало в нещо съвсем друго. Мама и татко не само взимаха хероин, ами и го продаваха. В къщи идваха хора и повтаряха „please, please“, а понякога разни мъже ни преследваха по улиците. Много от тях нямаха пръсти, понякога цяла ръка или крак, носеха парцали и имаха жълтеникава кожа и петна по лицето. Все още ги виждам в кошмарите си.