Забранена зона
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забранена зона». Краткое содержание книги:
В строго охраняваната зона под Маунт Драгън е скрит тайнственият изследователски комплекс, за които със страхопочитание говори дори посветения елит на компанията „Джиндайн“ — световен лидер в генното инженерство. Ето защо младият учен Гай Карсън счита за чест поканата да работи там рамо до рамо с най-големите светила на съвременната микробиология и генетика. Ръководена от гениалния и далновиден откривател Брент Скоупс, „Джиндайн“ е на път да постигне невиждан пробив, който обещава да донесе неизброими ползи за човечеството… Но когато Карсън осъзнава какво всъщност се върши зад херметично изолираните стени на забранената зона — вече няма връщане назад: и в буквалния, и в преносния смисъл. Попаднал в челюстите на убийствен капан, Карсън трябва не само да отвоюва живота си, но и да спре надигащия се апокалиптичен кошмар с невъобразими последствия…
Скоупс току-що го беше предупредил да не бъде много самонадеян. Той обаче бе сигурен, че методът му ще проработи. Изследванията от дисертацията му се бяха потвърдили стотици пъти. Ентусиазмът на Сингър бе добър знак след подигравките на Брандън-Смит и неотзивчивостта на Де Вака. Оплешивяващият, дебел, добродушен професор от Калифорния започваше да му харесва. Държеше се толкова непринудено, толкова искрено изразяваше чувствата си. Карсън отпи отново от уискито, сети се за старата китара на Сингър.
— Свириш ли? — попита.
— Опитвам се. Главно кънтри.
— Значи затова пита за банджото ми. В Кеймбридж по цяла вечер съм киснал по кънтри клубове, за да слушам. Сигурно звуча ужасно, но обичам да дрънкам парчета на големите майстори: Скръгс, Рино, Кийт…
— Проклет да съм! — възкликна с усмивка Сингър. — И аз съм разучавал ранните парчета на Флат и Скръгс. Знаеш ли „Шейкин дъ корн“, „Фоги Маунтинс спешъл“, такива неща? Трябва да измъчим няколко мелодии заедно. Понякога сядам на терасата при залез и просто дрънкам. За ужас на всички. Барът затова е толкова празен по това време.
Двамата мъже се изправиха. Мракът бе станал по-непрогледен, въздухът — по-студен. Откъм жилищните сгради се чуваха откъслечни звуци: стъпки, размяна на думи, смях.
Те влязоха в бара — топло и светло убежище в пустинната нощ.
Чарлс Левин спря стария си форд „Фестива“ пред „Риц Карлтън“; автомобилът избълва облак черен дим. Портиерът се приближи обидно бавно, без да крие презрението си към колата и собственика й.
Чарлс Левин слезе, без да му обръща внимание, спря върху червения килим на стълбите, за да свали един кичур козина от смокинга си. Кучето му беше умряло преди два месеца, но колата все още бе пълна с косми.
Левин се качи по стълбите. Друг портиер му отвори стъклената врата на хотела и отвътре го посрещнаха нежните звуци на струнен квартет. Левин спря за миг посред фоайето и примигна. Изневиделица около него се струпа цяла тълпа репортери, от всички страни засвяткаха светкавици.
— Какво означава това? — изуми се ученият.
Тони Уилър, съветничката му по медийните изяви, го забеляза и се притича на помощ. Изблъска с лакти няколко репортери и хвана Левин за ръката. Уилър имаше консервативна прическа и носеше шит по поръчка костюм; притежаваше всички необходими черти за един специалист по връзките с обществеността: самоувереност, изтънченост, безскрупулност.
— Съжалявам, Чарлс — заговори бързо тя, — щях да те предупредя, но не те открих никъде. Има много важни новини. „Джиндайн“…
Левин забеляза един познат репортер и по лицето му се разля широка усмивка.
— Здравей, Арти! — извика, освободи се от хватката на Уилър и размаха ръце. — Радвам се, че Четвъртата власт проявява такъв интерес към нас. Моля ви, въпросите един по един! Тони, накарай да спрат тази музика за момент.
— Чарлс — настоя припряно Уилър, — изслушай ме, моля те. Току-що научих, че…
Гласът й се изгуби във врявата на репортерите.
— Професор Левин! — започна един. — Вярно ли е…
— Аз ще посочвам кой да зададе въпрос — прекъсна го Левин. — Моля за тишина. Вие. — Той посочи една жена от предните редици. — Вие започнете.
— Професор Левин — извика тя, — бихте ли дали допълнителни подробности по обвиненията в последния брой на „Генетична безопасност“ срещу „Джиндайн“? Говори се, че преследвате свое лично отмъщение срещу Брент Скоупс…
Уилър я прекъсна с леден глас:
— Тази пресконференция е свикана по повод наградата „В памет на Холокоста“, с която е отличен професор Левин, няма да коментираме разногласията му с „Джиндайн“.
— Професоре, моля ви! — проплака отчаяно репортерката.
Левин посочи друг неин колега:
— Вие, Стивън. О, обръснали сте онези великолепни мустаци. Голяма грешка.
Сред тълпата избухна смях.
— Жена ми не ги харесваше, господин професор. Гъделичкаха й…
— Достатъчно, разбрах.
Отново избухна смях. Левин вдигна ръце:
— Какво искате да попитате?
— Скоупс ви е нарекъл, цитирам, „опасен фанатик, самотен инквизитор на медицинското чудо на генното инженерство“. Бихте ли коментирали?
Левин се усмихна:
— Да. Господин Скоупс винаги е бил добър с епитетите. Нищо повече. Звучни, гневни епитети… Знаете какво стои зад тях.
— Казал е освен това, че искате да лишите безброй хора от постиженията на новата наука. Като лечението на болестта на Тай-Сакс например.
Левин отново вдигна ръка:
— Това е по-сериозно обвинение. Аз не съм против генното инженерство като цяло. Обявявам се само срещу генната терапия на ниво полови клетки. Соматичните клетки умират заедно с тялото. Половите, клетките на размножението, те живеят вечно.