Забранена зона

— Наред ли е всичко, господин Скоупс? — попита той.

Скоупс посочи към пода:

— Клавиатурата се счупи.

Прислужникът се усмихна подигравателно:

— Господин Фалфа май най-после се е обадил.

Скоупс се изсмя и почеса рошавата си глава:

— Точно така. Тия ловци са най-долните човешки отрепки. Жалко, че „Маунт Драгън“ изразходва толкова много шимпанзета.

Спенсър Феърли наведе глава:

— Трябва да натоварите другиго с тази задача, сър. Щом толкова ви ядосва.

Скоупс поклати глава:

— Проектът е твърде важен.

— Щом казвате, сър. Да ви донеса ли нещо друго освен нова клавиатура?

Скоупс махна разсеяно. Феърли се обърна да си върви, но Скоупс го спря:

— Чакай. Май ще искам още нещо. Гледа ли новините по Канал седем снощи?

— Както знаете, сър, аз не се интересувам от телевизия и компютри.

— Ах ти, изкопаемо такова — смъмри го нежно Скоупс. Феърли бе единственият в компанията, на когото позволяваше да се обръща към него със „сър“. — Какво щях да правя, ако не беше ти да ми покажеш как живуркат полуграмотните жители на планетата? Както и да е, снощи по Канал седем обсъждаха историята на едно дванайсетгодишно момиче с левкемия. Искала да отиде в Дисниленд, преди да умре. Бяха обикновените телевизионни глупости, от които вече ми е писнало. Забравих й името. Няма значение, искам да уредиш да отиде с родителите си в Дисниленд, с частен самолет, да поемеш всички разноски, най-добрия хотел, лимузина, входовете за атракциите. И моля те, при пълна анонимност. Не искам онзи мръсник Левин пак да ме направи за посмешище, да представи нещата такива, каквито не са. Дай им и някакви пари за разходите по лечението, да речем петдесет хиляди. Сториха ми се добри хора. Сигурно е ужасно детето ти да умре от левкемия. Дори не мога да си представя как се чувстват.

— Слушам, сър. Много мило, от ваша страна, сър.

— Спомни си какво е казал Самюъл Джонсън: „По-добре да живееш богато, отколкото да умреш богат“. И запомни, никакво разгласяване. Не искам дори семейството да разбере кой го прави. Ясно ли е?

— Ясно.

— И още нещо. Като бях в Ню Йорк вчера, едно такси едва не ме прегази на пешеходната пътека. На Парк Авеню и Петдесета.

Феърли го изгледа изумено:

— Щеше да е ужасно нещастие.

— Спенсър, знаеш ли какво харесвам в теб? Това, че никога не знам кога ме хвалиш и кога ми се присмиваш. Така де, номерът на таксито е четири–А–пет–шест. Погрижи се да му вземат лиценза. Не искам този мръсник да сгази някоя бабка.

— Слушам, сър.

Малката врата се затвори с тихо съскане. Скоупс стана от дивана и се върна на пианото.