![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
Или пък лъжат?
И ако лъжат, защо го правят?
Преди да се изправя лице в лице с тях, трябва да посъбера повече данни. Ще се наложи да докажа по категоричен начин, че трупът в моргата с фалшиво име Маноло Сантяго действително принадлежи на Джил Перес, младежът, който изчезна в гората заедно със сестра ми, с Марго Грийн и Дъг Билингхем преди близо двадесет години.
Съобщението от Йорк гласи следното: „Съжалявам, че се забавих толкова много. Питате за приятелката на жертвата, Рая Сингх. Разполагаме само с номера на мобилния й телефон. Ако щете вярвайте. Както и да е, позвънихме й. Работи в индийски ресторант на Шосе номер 3, малко преди тунела Линкълн. Приложени са името на ресторанта и адрес. През целия ден ще бъде там. Ако научите нещо за истинското име на Сантяго, обадете си. Доколкото ни е известно, използва измисленото от доста време. Разполагаме с някои сведения, свързани с района на Лос Анджелис отпреди шест години. Нищо особено. Ще се чуем по-късно.“
Питам се какво трябва да мисля за всичко това. Нищо. Отправям се към колата и започвам да се намъквам вътре. Веднага усещам, че нещо никак не е наред.
Върху шофьорската седалка е оставен плик от груба кафява хартия.
Не е мой и не съм го оставил аз там. Сигурен съм, че заключих колата.
Някой е проникнал в нея силом.
Поемам плика. Няма адрес, няма марки. Лицевата страна е празна. Пликът е тънък. Сядам и затварям вратата. Запечатан е. Отварям го с нокътя на показалеца си. Бъркам вътре и изваждам съдържанието му.
Жилите ми се вледеняват.
Снимка на моя баща.
Сбърчвам вежди. Какво по дяволите…
Върху белия кант в долния край на снимката е напечатано акуратно името му: „Владимир Коупланд“. Това е всичко.
Не мога да проумея.
Оставам за миг неподвижен. Взирам се в снимката на моя обичан баща. Представям си го като млад лекар в Ленинград, мисля за това колко много неща са му отнети в живота, превърнал се в безкраен низ от разочарования и трагедии. Спомням си кавгите му с мама — и двамата лишени от възможността да нападат когото и да било другиго. Спомням си скритите плачове на мама. Спомням си прекарваните с Камил вечери. Никога не сме се карали, което е странно за брат и сестра, но сигурно причината се крие във видяното от двама ни. Понякога тя ме хваща за ръка и предлага да се поразходим. Но най-често се качваме в нейната стая и тя пуска някоя от любимите си протяжни песни, обяснява ми защо я харесва, разказва ми за нея, сякаш има нещо скрито и трудно за проумяване. А после започва да ми разправя за някое момче, което й харесало в училище. Аз седя, слушам и се наслаждавам на усещането за пълен покой.
Нищо не разбирам. Какво търси тази снимка…
В плика има още нещо.
Изтръсквам го. Нищо. Пъхам пръсти вътре. Напипвам нещо като картонче от картотека. Изваждам го. Да, точно такова е. Бяло с червени линии. Отсамната страна, тази с линиите, е празна. Но другата — бялата — не е. Някой е написал върху нея с печатни букви само три думи:
ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА
— Разбра ли, кой е изпратил записката? — пита Люси.
— Още не — отвръща Лони, — но ще разбера.
— Как?
Лони не вдига глава. Няма я неговата арогантна самонадеяност. На Люси й става криво. Той видимо не харесва това, което го кара да прави. На нея също не й харесва. Но няма алтернатива. Положила е много усилия, за да прикрие миналото си. Смени името си, за да не може Пол да открие следите й. Отърва се от естествено русите коси — а колко млади момичета могат да се похвалят с естествени руси коси? — и ги замести с тази кафява коса.
— Добре — казва тя, — ще бъдеш ли тук, когато се върна?
Той кимва. Люси слиза по стълбите към колата си.
Толкова лесно изглежда по телевизията да смениш своята самоличност. Може и да е, но за Люси не се оказа така. Бавен процес. Започна със замяна на името — от Силвърстейн на Голд. Един благороден метал с друг. Хитро, нали?5 Тя не мисли така, но това й помогна в някаква степен, запази донякъде връзката с бащата, когото толкова много обича.
Обиколи цялата страна. Лагерът остана назад в далечното минало. Както и цялото имущество на баща й. А накрая самият той. Почти.
Онова, което остана от Айра Силвърстейн, нейния баща, е скътано в един приют, на десет мили от студентския комплекс Рестън. Тя кара колата и се наслаждава на усамотението си. Слуша песента на Том Уейтс за това как се надява да не се влюби, но естествено се влюбва. Спира на паркинга. Сградата — преустроена земевладелска резиденция върху огромен парцел — е по-хубава от повечето подобни. Люси изсипва тук голяма част от заплатата си.
5
Силвърстейн означава „сребърен камък“; Gold е английската дума за „злато“ — Б.пр.